Дэн Браун - Произход

Принцът поклати глава.

— Надявах се да знаете вие .

Валдеспино въздъхна необичайно дълбоко.

— Нямам абсолютно никаква представа.

„Щом епископът не се досеща за мотивите на баща ми, никой не ги знае“ — помисли си Хулиан.

— Дано само е добре — с изненадваща нежност произнесе старият духовник. — Напоследък някои негови решения…

— Като например да ни повика в тази планина вместо да пази леглото ли?

Валдеспино все пак се усмихна.

— Да, и това.

Престолонаследникът се зачуди защо личната охрана на краля от Гуардия Реал не се е намесила и не е отказала да докара умиращия монарх на това мрачно място. Но пък агентите бяха обучени да се подчиняват безпрекословно, особено когато нареждането е дадено от техния върховен главнокомандващ.

— Не съм се молил тук от години — вторачен пред себе си, каза епископът.

Тунелът, по който вървяха, знаеше Хулиан, не беше просто проход в планината, а също и наос на официално осветена католическа църква. Нататък се виждаха редове пейки.

„La basilica secreta“ — наричаше я като малък той. „Тайната базилика“.

Издълбан в гранитния връх, разкошният храм в дъното на коридора представляваше изумителна подземна църква с грамаден купол, за която се твърдеше, че имала по-голяма площ от „Св. Петър“ в Рим. Подземният мавзолей се състоеше от шест отделни параклиса, разположени около подиума на олтара, който пък бе разположен точно под кръста на върха на планината.

Когато наближиха олтара, Хулиан се огледа за баща си. Ала църквата изглеждаше съвсем пуста.

— Къде е той? — разтревожено попита Валдеспино.

Принцът споделяше безпокойството му и се опасяваше, че агентите са оставили краля без придружители. Бързо тръгна напред и надникна в едното рамо на трансепта, после и в другото. Никой. Хулиан се затича, заобиколи олтара и влезе в апсидата.

И там, в самите недра на планината, най-после видя баща си. И се закова на място.

Завит с дебели одеяла, кралят на Испания седеше съвсем сам на инвалидна количка.

В олтара на пустата църква Лангдън и Амбра следваха гласа на Уинстън около двуетажния суперкомпютър. През дебелото стъкло се разнасяше вибриращият ритъм на колосалната машина и Робърт изпитваше зловещото усещане, че гледа в клетка на пленен звяр.

Според Уинстън този шум не идвал от електрониката, а от многобройните центробежни вентилатори, кулери и помпи за охлаждащи течности, без които машината щяла да прегрее.

— Вътре шумът е направо оглушителен — каза компютърът. — И е леденостудено. За щастие лабораторията на Едмънд е на втория етаж.

От външната страна на стъклената кутия се издигаше вито стълбище. Подканени от Уинстън, Лангдън и Амбра се качиха горе и се озоваха на метална платформа пред стъклена въртяща се врата.

Футуристичният вход на лабораторията имаше и някои „домашни“ елементи, които искрено развеселиха Робърт: изтривалка, саксия с изкуствено растение и малка пейка, под която се мъдреха домашни пантофи. „Сигурно са на Едмънд“ — тъжно си помисли професорът.

Над вратата висеше рамкиран цитат.

— Пак Чърчил — каза Лангдън.

— Любимият цитат на Едмънд — осведоми ги Уинстън. — Той казваше, че тези думи подчертавали най-голямата сила на компютрите.

— На компютрите ли? — учуди се Амбра.

— Да, компютрите притежават безкрайна упоритост. Може да се проваля милиарди пъти, и пак няма да се отчая. Започвам милиардния си опит да реша даден проблем със същата енергия като първия път. Хората не са способни на такова нещо.

— Вярно е — призна Робърт. — Аз обикновено се отказвам още на милионния опит.

Амбра се усмихна и тръгна към входа.

— Подът е стъклен — каза Уинстън. Вратата автоматично започна да се върти. — Събуйте си обувките, ако обичате.

Амбра го направи и след секунди мина боса през портала. Когато я последва, Лангдън забеляза необичайния надпис на изтривалката:

— Уинстън, какво означава надписът на изтривалката? Не разби…

— Тукашният мрежов хост — поясни компютърът.

Професорът препрочете надписа и каза:

— Ясно. — И макар нищо да не му беше ясно, мина през въртящата се врата.

Когато влезе, за момент коленете му омекнаха. Не стига че стоеше по чорапи върху прозрачна повърхност, но и фактът, че „виси“ точно над МареНострум, го объркваше още повече. От тази перспектива шкафовете долу му напомниха за мавзолея в китайския град Сиан с неговата прочута теракотена армия.