Дэн Браун - Произход

Този брой смая Робърт, макар да си спомняше, че финала на световния шампионат по футбол бяха гледали над двеста милиона души, а преди половин век петстотин милиона бяха наблюдавали първото кацане на Луната, когато още никой нямаше интернет и много по-малко хора имаха телевизори.

— В академичните среди може и да не го забелязвате, професоре, обаче останалата част от света се е превърнала в телевизионно риалити — продължи компютърът. — Каква ирония, че хората, които днес се опитаха да запушат устата на Едмънд, постигнаха точно обратния резултат — сега той има най-голямата аудитория за научно откритие в цялата история. Това ми напомня за заклеймяването на вашата книга „Християнството и свещената женственост“ от Ватикана — вследствие на това тя веднага стана бестселър.

„Почти бестселър“ — помисли си Лангдън, но разбираше какво иска да каже Уинстън.

— Максималният зрителски интерес беше една от главните цели на Едмънд тази вечер — отбеляза компютърът.

— Той е прав — заяви Амбра. — Докато подготвяхме събитието в „Гугенхайм“, Едмънд поставяше специален акцент върху привличането на колкото е възможно по-голяма аудитория.

— Както посочих, наближаваме точката на медийно насищане и тъкмо сега е най-подходящият момент да оповестим откритието му — подчерта Уинстън.

— Ясно — отвърна Лангдън. — Само ни кажи какво да направим.

Двамата продължиха и стигнаха до неочаквано препятствие — стълба, която преграждаше коридора, сякаш се готвеха да боядисват стените. Тъй като не можеха да я заобиколят, трябваше или да я преместят, или да минат отдолу.

— Да сваля ли стълбата? — предложи професорът.

— Не — спря го Уинстън. — Едмънд нарочно я постави там много отдавна.

— Защо? — попита Амбра.

— Както може би знаете, Едмънд презираше всякакви прояви на суеверие. Така всеки ден на идване на работа нарочно минаваше под стълбата — един вид подигравка към боговете. Нещо повече, ако някой гост или техник откажеше да мине под стълбата, Едмънд направо го изхвърляше от сградата.

„Рационален както винаги“. — Робърт се усмихна. Някогашният му студент веднъж публично го беше упрекнал, че „чукал на дърво“ за късмет. „Освен ако не си таен друид, Робърт, който още чука по дърветата, за да ги буди, моля те, прати това суеверно невежество в миналото, където му е мястото!“

Амбра се наведе и мина под стълбата. Лангдън я последва, макар да потръпна от ирационален страх.

Уинстън ги упъти зад следващия ъгъл към голяма врата с две камери и биометричен четец.

Над вратата висеше ръкописна табелка: СТАЯ 13.

Професорът погледна злополучно известното фатално число. „Едмънд пак се подиграва с боговете“.

— Това е входът на неговата лаборатория — съобщи компютърът. — Освен външните техници, които помогнаха на Едмънд да я построи, почти никой не е влизал тук.

След тези думи ключалката зажужа и Амбра, без да губи време, натисна бравата, прекрачи прага — и се закова на място и притисна устата си с длан. Когато надникна покрай нея в църковния олтар, Лангдън разбра причината за реакцията ѝ.

В огромното помещение се издигаше най-голямата стъклена кутия, която изобщо беше виждал. Прозрачната клетка заемаше цялото пространство и стигаше чак до високия църковен свод.

Пространството вътре беше разделено на два етажа.

На първия имаше стотици метални шкафове с големина на хладилници, строени в редици като църковни пейки пред олтар. Тъй като нямаха врати, вътрешностите им се виждаха ясно. Изумително сложни матрици от яркочервени жици висяха от платки с безброй входове и бяха свързани с дебели, напомнящи на въжета „сбруи“, опасващи машините като кръвоносна мрежа.

„Подреден хаос“ — помисли си Робърт.

— На първия етаж виждате прочутия суперкомпютър МареНострум — четирийсет и осем хиляди осемстотин деветдесет и шест ядра Интел, свързани с мрежа ИнфиниБанд FDR10, една от най-бързите машини на света — осведоми ги Уинстън. — МареНострум беше тук, когато Едмънд се нанесе, и вместо да го мести, той реши да го интегрира , така че просто го надстрои.

Сега Лангдън видя, че всички „сбруи“ на МареНострум се свързват в центъра на помещението и образуват общ ствол, който се издигаше вертикално нагоре като грамадно увивно растение към тавана на първия етаж.

Когато насочи вниманието си към втория етаж на огромната стъклена кутия, професорът установи съвсем различна картина. На подиум в центъра имаше синкавосив куб от метал с широчина на страната три метра — без жици, мигащи светлини и изобщо нищо, което да показва, че това е свръхмодерният компютър, който в момента описваше с почти непонятна терминология Уинстън.