Дэн Браун - Произход

Екраните показваха широкоъгълна картина от главния вход на църквата. Там се беше събрала малка армия полицаи, които натискаха звънеца, опитваха се да отворят вратата и разговаряха по радиостанциите си.

— Не се безпокойте, няма да влязат — увери ги Уинстън. — А и до началото на презентацията остават по-малко от четири минути.

— Трябва да я пуснем веднага — настоя Амбра.

— Мисля, че Едмънд би предпочел да изчакаме и да я стартираме на кръгъл час, както обявихме — спокойно отговори компютърът. — Той държеше на думата си. Нещо повече, следя глобалния зрителски интерес и броят все още расте. Ако сегашната тенденция се запази, през следващите четири минути публиката ни ще се увеличи с дванайсет цяло и седем процента и предвиждам, че ще наближи максималното пазарно проникване. — Уинстън направи пауза и в следващите му думи почти се долавяше приятна изненада. — Въпреки всички днешни събития, изглежда, че съобщението на Едмънд ще бъде направено във възможно най-подходящия момент. Сигурен съм, че той щеше да ви е искрено благодарен.

„По-малко от четири минути“ — помисли си Лангдън, отпусна се на офис стола на Едмънд и впери поглед в трите грамадни екрана, все още показващи картината от охранителните камери със струпалите се на входа полицаи.

— Сигурен ли си, че не могат да влязат? — Амбра нервно пристъпваше от крак на крак зад Робърт.

— Доверете ми се — отвърна Уинстън. — Едмънд имаше извънредно сериозно отношение към сигурността.

— А ако изключат електричеството в сградата? — попита професорът.

— Имаме самостоятелен енергиен източник — спокойно отговори компютърът. — С двойно подсигуряване. Вече никой не може да ни попречи. Уверявам ви.

Лангдън въздъхна. „Досега Уинстън винаги се оказваше прав… И през цялото време ни подкрепяше“.

Седнал в средата на подковообразното бюро, той насочи вниманието си към необичайната клавиатура пред себе си. Тя имаше поне два пъти повече от обикновения брой клавиши — традиционните букви и цифри бяха допълнени с множество неизвестни му символи — и беше разцепена в средата, така че двете половини бяха разположени под ергономичен ъгъл една спрямо друга.

— Имам нужда от помощ — призна Робърт, вторачен в озадачаващите клавиши.

— Не е тази клавиатура — информира го Уинстън. — Това е базовата станция на Е-Уейв. Както споменах, Едмънд пазеше презентацията си в тайна от всички, включително от мен. Тя се стартира от друга машина. Преместете се надясно. В самия край.

Лангдън погледна надясно, където по цялата дължина на бюрото бяха наредени шест отделни компютъра. Когато плъзна стола си натам, с изненада установи, че първите няколко машини са доста стари. Странно, колкото по-нататък продължаваше, толкова по-остарели изглеждаха.

„Нещо не е наред — помисли си професорът, когато стигна до един солиден бежов Ай Би Ем, работещ под DOS. — Това тук трябва да е на няколко десетки години“.

— Какви са тези компютри, Уинстън?

— Компютрите от детството на Едмънд. Пазеше ги, за да му напомнят откъде е тръгнал. Понякога в особено тежки дни ги включваше и пускаше стари програми — и така се връщаше към почудата, която е изпитвал като момче, когато е откривал програмирането.

— Страхотна идея — усмихна се Робърт.

— Също като вашия часовник с Мики Маус.

Лангдън сепнато вдигна ръка, дръпна ръкава си и погледна стария часовник, който носеше от малък. Изненадваше се, че Уинстън знае за това, макар наскоро да беше обяснил на Едмънд, че го пази, за да му помага да остане млад по душа.

— Като оставим настрана представата ти за мода, Робърт, може ли вече да въведем паролата? — подкани го Амбра. — Даже мишката ти маха с ръка, за да привлече вниманието ти.

И естествено, облечената в ръкавица ръка на Мики беше вдигната високо над главата му и показалецът му сочеше почти право нагоре. „Още три минути“.

Професорът бързо се премести нататък и Амбра застана до него пред последния компютър — грозновата хоризонтална бежова кутия със слот за дискети, телефонен модем със скорост 1200 бода и заоблен дванайсетинчов монитор с изпъкнал екран.

— Танди TRS-80 — каза Уинстън. — Първият компютър на Едмънд. Купил го на старо и се научил на Бейсик, когато бил осемгодишен.

Лангдън с радост видя, че макар и истинско изкопаемо, компютърът вече е включен и чака. На мъждукащия черно-бял екран имаше обещаващо съобщение, изписано с назъбен растерен шрифт.