Том Смит - Дете 44

Кабинетът на директора беше отворен: радиото свиреше тихо, на масата бяха пръснати карти за игра, а във въздуха се носеше тежък мирис на алкохол. Не се виждаше никой от възпитателите. Нестеров и лейтенантът продължиха по-нататък и излязоха в коридора. Мирисът на алкохол се смени с вонята на изпражнения и сяра. Сярата се използваше за борба с дървениците. Миризмата на изпражнения нямаше нужда от обяснения. Следи от тях имаше по пода и по стените. Общите спални, край които минаваха, бяха претъпкани с малки деца, по четирийсетина в стая, облечени само в мръсни ризки или мръсни къси панталонки, но никога и в двете. Лежаха по три-четири в леглата върху тънки износени дюшеци. Не помръдваха и гледаха тъпо в тавана. На Нестеров дори му се стори, че някои вече са умрели. Макар че беше трудно да се прецени. Тези, които бяха на крака, се спускаха към тях и ги дърпаха за униформите, опитвайки се да отнемат пистолетите им. На децата явно им липсваше вниманието на възрастните. Милиционерите бързо бяха заобиколени от досадните дечица. Макар че беше подготвен за ужасните условия, Нестеров откри, че реалността се оказа много по-лоша. Имаше намерение да говори за това с директора, но не днес, а някой друг път.

След като претърси първия етаж, Нестеров се качи горе, а лейтенантът се опитваше да попречи на децата да го последват, като ги гледаше строго и сърдито размахваше ръце, което само ги разсмиваше, сякаш това беше забавна игра. Отблъскваше ги леко назад, но те веднага се втурваха след него, защото им харесваше да ги отблъскват. Изгубил търпение, Нестеров изръмжа:

— Остави ги на мира.

Нямаха избор, освен да ги оставят да се мъкнат след тях.

Децата в горните стаи бяха по-големи. Нестеров предположи, че са разпределени в спалните по възраст. Заподозреният беше на седемнайсет години — крайната възраст за пребиваване в това заведение, след което възпитаниците биваха изпращани на най-тежката черна работа, на каквато не се съгласяваше никой нормален човек, и на която средната продължителност на живота беше трийсет години. Стигнаха до края на коридора. Оставаше да претърсят още една спалня.

Варлам седеше с гръб към вратата, увлечен да гали одеялото на бебето, и се чудеше защо то вече не плаче. Побутна го с мръсния си пръст. Изведнъж в стаята прозвуча непознат глас, който го накара да се вцепени.

— Варлам, стани и се обърни много бавно.

Варлам сдържа дъха си и замижа, сякаш това можеше да накара гласа да изчезне. Но гласът прозвуча отново.

— Няма да повтарям. Стани и се обърни.

Нестеров пристъпи напред. Не виждаше какво има зад гърба на Варлам. Не чуваше бебешки плач. Другите момчета седяха с изпънати гърбове и с напрегнат интерес наблюдаваха ставащото. Варлам изведнъж се оживи, наведе се, грабна нещо от пода и се обърна. В ръцете си държеше бебето. То заплака. Нестеров въздъхна облекчено: детето поне беше живо. Но не и вън от опасност. Варлам го притискаше до гърдите си, ръцете му стискаха крехкото вратле.

Нестеров се огледа. Лейтенантът беше останал до вратата, заобиколен от любопитните деца. Целеше се в главата на Варлам, в очакване на заповед да открие огън. Нищо не му препречваше целта. Само дето не беше най-добрият стрелец. При вида на оръжието някои от децата се разпищяха, други започнаха да се смеят и да тупат с ръце и крака по дюшеците. Ситуацията явно излизаше от контрол. Варлам се паникьоса. Нестеров прибра пистолета си в кобура, протегна ръце, опитвайки се да го успокои, и заговори, надвиквайки глъчката.

— Дай ми детето.

— В голяма беда съм.

— Не, не си. Виждам, че бебето е добре. Доволен съм от теб. Свършил си добра работа. Грижил си се за него. Дошъл съм да те поздравя.

— Свършил съм добра работа?

— Да.

— Мога ли да го задържа?

— Трябва да се убедя, че бебето е добре. А после ще поговорим. Мога ли да го погледна?

Варлам знаеше, че възрастните са много сърдити, че ще му отнемат бебето и ще го заключат в стая, където няма жълто. Притисна бебето по-силно, стисна го така, че одеялото запуши устата му. Отстъпи към прозореца и видя паркираните милиционерски коли и въоръжените хора, наобиколили сградата.

— В голяма беда съм.

Нестеров внимателно пристъпи още по-напред. Нямаше намерение да отнеме детето със сила — то би могло да пострада в схватката. Погледна лейтенанта, който кимна, показвайки, че е готов да стреля. Нестеров отрицателно поклати глава. Детето беше много близо до лицето на Варлам. Рискът беше твърде голям. Трябваше да измисли друг начин.