Том Смит - Дете 44

Формално Лев и Раиса още бяха под домашен арест и, придружени от двама охранители, те се присъединиха към тълпата, устремена към Червения площад. Мнозина плачеха, някои ридаеха — мъже, жени и деца. Лев се запита дали сред всичките стотици хиляди хора наоколо, събрани от всеобщата мъка, ще се намери поне един, който да не е изгубил член на семейството или приятел по вина на човека, когото искрено оплакваха. Атмосферата, изпълнена с непреодолимо чувство на мъка, може би имаше нещо общо с издигането в култ на този мъртвец. Лев бе чувал, че дори при най-жестоките разпити обвиняемите крещели, че ако знаел за зверствата на МГБ, Сталин непременно би се намесил. Каквато и да бе истинската причина за мъката, погребението бе законен отдушник за натрупаното през годините нещастие, възможност да се поплаче, да се прегърне съседът, да се даде израз на състраданието, което преди беше недопустимо, защото в него се съдържаше упрек към държавата.

Главните улици около Колонната зала бяха задръстени от народ, толкова нагъсто, че хората не можеха да дишат и се движеха като свлачище по планински склон. Лев не пускаше ръката на Раиса и макар да ги притискаха от всички страни, той се стараеше да не се отделят един от друг. Охранителите бързо ги загубиха. С наближаването на площада тълпата ставаше все по-гъста. Усещайки натиска и все по-силната истерия, Лев реши, че са дотук. Случайно изблъскани в края на тълпата, той влезе в един вход, а после изтегли и Раиса. Скриха се там, гледайки как се движи човешкият поток. Решението се оказа правилно. Там отпред имаше стъпкани хора.

В хаоса Лев и Раиса можеха да се опитат да избягат. Обсъдиха шепнешком тази възможност. Охраната беше изчезнала. Раиса настояваше да бягат незабавно. Но бягството щеше да даде на МГБ повод да ги разстрелят. А освен това не биваше да се забравя и практическата страна: нямаха нито пари, нито приятели, нито място, където да се скрият. Ако решат да бягат, родителите на Лев със сигурност ще бъдат разстреляни. Досега им вървеше. Лев реши да заложи живота им на смелото решение да останат.

И последният пътник се качи във влака. Началникът на гарата видя събраните на перона до локомотива униформени и задържа влака. Машинистът се подаде от кабината, за да разбере какво става. Любопитни пътници крадешком надничаха от прозорците към изпадналата в беда млада двойка.

Лев забеляза униформен офицер да се приближава към тях. Беше Василий. Лев го очакваше. Василий не би пропуснал възможността да покаже злорадството си. Лев усети как в гърдите му се надига гняв, но трябваше да владее чувствата си. Може би това беше някакъв нов капан.

Раиса не беше виждала Василий преди, но Лев често ѝ бе разказвал за него.

Човекът с лице на герой и сърце на страхливец.

Един поглед ѝ беше достатъчен, за да разбере, че нещо у него не е наред. Беше красив, но усмивката му изразяваше само неприязън. Когато се приближи до тях, тя забеляза задоволството му от унижението на Лев и разочарованието му, че то не е достатъчно.

Василий широко се усмихна.

— Настоях да задържат влака, за да мога да ти кажа довиждане. И да обясня какво беше решението за теб. Исках да го направя лично, нали разбираш?

Той се забавляваше. Макар този човек да ужасяваше Лев, беше глупаво да рискува да го ядоса, след като бяха оцелели досега. Произнесе с едва доловим глас:

— Оценявам това.

— Дадоха ти ново назначение. Беше невъзможно да те задържат в МГБ, тъй като останаха без отговор толкова въпроси, свързани с твоята личност. Прехвърлят те в милицията. Не като детектив, а като участъков, най-ниската длъжност. Ще чистиш килиите на предварителния арест, ще съставяш протоколи — ще вършиш всичко, каквото ти наредят. Ще трябва да свикнеш да изпълняваш заповедите, ако искаш да оцелееш.

Лев разбираше разочарованието на Василий. Наказанието — преместване в милицията — се считаше за леко. Като се има предвид сериозността на обвиненията, те можеха да получат по двайсет и пет години в златните мини на Колима, където температурата зиме падаше до петдесет градуса под нулата, където затворниците оставаха без пръсти поради измръзване и средната продължителност на живота беше три месеца. Бяха отървали не само живота си, но и оставаха свободни. Лев не допускаше, че майор Кузмин е постъпил така от сантименталност. Би се поставил в неловко положение да даде под съд собственото си протеже. По време на политическа нестабилност беше много по-добре и по-разумно да го отпрати някъде под предлог на ново назначение. Кузмин не искаше решението му да бъде подложено на съмнение; все пак, ако Лев беше шпионин, защо Кузмин го е повишавал? Тези въпроси бяха неудобни. По-лесно и безопасно беше просто да ги потулят. Разбирайки, че ако покаже облекчение, ще ядоса Василий, Лев положи усилие да изглежда смазан.