Том Смит - Дете 44

Лев знаеше, че може би им предлагат да вземат вещите си само за да избегнат емоциите, паниката или съпротивата, с които те биха могли да отговорят, ако знаеха, че ги изпращат на смърт. Винаги беше по-лесно да накараш хората да тръгнат, ако имаха надежда, макар и малка, че ще оцелеят. Но какво можеше да направи той? Да се предаде? Да се бори? Мислеше трескаво. Ще се наложи да пожертва част от скъпоценното пространство за „Справочника на пропагандиста“ и „Краткия курс на ВКП (б)“, които не можеше да остави, без да бъде обвинен в политическа неблагонадеждност. А в сегашното им положение подобно безразсъдство би било равносилно на самоубийство. Грабна книгите и ги сложи в куфара, първите неща, които взе. Младият офицер наблюдаваше внимателно какво слага в куфара и на какво спира избора си. Лев докосна Раиса по ръката.

— Вземи обувки. Вземи най-хубавите и здрави.

Хубавите обувки бяха рядкост, те можеха да бъдат заменени или продадени.

Лев събра дрехи, ценни вещи, снимки: сватбените им снимки, на родителите му, Степан и Анна. Нямаха нито една снимка на семейството на Раиса. Родителите ѝ бяха загинали във Великата отечествена война, цялото им село беше изтрито от лицето на земята. Беше изгубила всичко, освен дрехите на гърба си. След като подреди нещата си в куфарчето, погледът на Лев се спря на изрезката от вестник, сложена в рамка на стената: неговата снимка, на героя от войната, унищожителя на танкове, освободителя на своята страна. Миналото му нямаше значение за тези момчета: заповедта за арест обезсмисляше всяка проява на героизъм и саможертва. Лев извади изрезката от рамката. След като години наред я бе пазил грижливо на стената като икона, сега я сгъна на две и я хвърли в куфара.

Времето им беше изтекло. Лев затвори куфара. Питаше се дали някога отново ще видят този апартамент. Едва ли.

Петимата се наблъскаха в асансьора, притиснати един до друг. Навън ги чакаше кола. Двама от офицерите седнаха отпред. Третият се настани отзад между Лев и Раиса, дъхът му миришеше гадно на водка.

— Искам да видя родителите си. Да се сбогувам с тях.

— Никакви молби, по дяволите.

В пет часа сутринта чакалнята вече беше препълнена. Войници, цивилни пътници, железничари, всички очакваха Транссибирския експрес. Отстрани на локомотива, все още обкован с броня, останала след войната, беше изписано с релефни букви „СЛАВА НА КОМУНИЗМА“. Пътниците се качваха на влака, а Лев и Раиса чакаха на края на перона с куфарчетата в ръце, заобиколени от въоръжената охрана. Никой не ги приближаваше, сякаш бяха прокажени, изолирано островче на претъпканата гара. Не им дадоха никакви обяснения, нито Лев си направи труда да попита. Нямаше представа нито къде отиват, нито кого чакат. Имаше вероятност да ги изпратят в различни лагери и никога повече да не се видят. Влакът обаче явно беше пътнически, нямаше ги червените вагони, които превозваха затворници, наричани зеки . Нима ще ги оставят живи? Без съмнение досега имаха късмет. Бяха все още живи, все още заедно, а на повече Лев не смееше и да се надява.

След като даде показанията си, Лев беше изпратен под домашен арест до вземането на окончателното решение. Очакваше, че това ще отнеме не повече от един ден. Връщайки се вкъщи, на площадката на четиринайсетия етаж, изведнъж си спомни, че уличаващата куха монета е все още в джоба му. Изхвърли я през прозореца. Дали Василий я беше подхвърлил, или не, вече нямаше значение. Когато Раиса се върна от училище, завари двама въоръжени офицери пред вратата; те я претърсиха и заповядаха да не излиза. Лев ѝ обясни положението, в което се намираха: за обвиненията срещу нея, за неговото разследване и за това, че я смята за невинна. Нямаше нужда да ѝ обяснява, че нямат шанс да оцелеят. Тя го изслуша, без да го прекъсва и без да задава въпроси, с безизразно лице. Когато свърши, отговорът ѝ го изненада.

— Би било наивно да си мислим, че няма да се случи и на нас.

Седяха вкъщи и очакваха всеки момент да дойдат от МГБ. Нито един от двамата не си направи труда да приготви нещо за ядене; нито един от двамата не беше гладен, макар че най-разумно би било да се нахранят добре в очакване на онова, което им предстоеше. Не се съблякоха, за да си легнат, не помръднаха от кухненската маса. Седяха в мълчание и чакаха. Като имаше предвид, че може би никога вече няма да се видят, Лев изпитваше желание да поговори с жена си: да каже неща, които трябваше да бъдат казани. Но не можеше да намери нужните думи. Часовете минаваха и той си мислеше, че никога не са прекарвали толкова дълго време заедно, лице в лице, и никой не им пречи. Нито един от двамата не знаеше как да го използва.