Том Смит - Дете 44

Но онази нощ никой не почука на вратата. Наближаваше пет часът сутринта, а тях не ги арестуваха. На другия ден към дванайсет Лев приготви закуска, като недоумяваше защо се бавят толкова. Когато на вратата най-после се почука, двамата с Раиса се изправиха задъхани, очаквайки, че това е краят, че идват офицерите, които да ги разделят и да ги отведат поотделно за разпит. Но се оказа нещо обикновено: смяна на караула, офицерът поиска да използва тоалетната, попита дали нямат нужда да им купи нещо за ядене. Може би там не успяваха да намерят доказателства, може би са свалили подозренията от тях и делото против тях е прекратено. Лев само за миг си го помисли: обвиненията никога не отпадаха поради липса на доказателства. Така след първия ден мина втори, а след него трети и четвърти.

След седмица домашен арест един от охраната влезе в апартамента им с пребледняло лице. Като го видя, Лев предположи, че времето им е дошло, но мъжът с треперещ от вълнение глас им съобщи за смъртта на вожда им, Сталин. Едва тогава Лев си позволи да си помисли, че могат и да оцелеят.

Успя да научи само бегли подробности за кончината на вожда — във вестниците цареше истерия, обхванала и охраната — Лев разбра, че Сталин е починал мирно в леглото си. Последните му думи били за тяхната велика страна и нейното велико бъдеще. Лев не повярва на това нито за секунда, твърде дълго бе живял с параноята и заговорите, за да не види, че цялата история е съшита с бели конци. От колеги знаеше, че съвсем наскоро Сталин беше наредил да бъдат арестувани най-изтъкнатите лекари в страната, посветили целия си живот на грижи за здравето му, като част от чистката, която трябваше да избави страната от видни евреи. Стори му се подозрително, че Сталин е умрял от естествена смърт, докато при него не е имало лекари специалисти, които да уточнят причините за внезапното му заболяване. Като оставим морала настрани, голямата чистка на вожда беше тактическа грешка. Беше останал беззащитен. Лев не знаеше дали Сталин е убит, или не. Арестуването на лекарите развърза ръцете на евентуалните убийци и те можеха да правят каквото искат, всъщност просто да си седят и да го гледат как умира с ясното съзнание, че тези, които могат да ги спрат, са зад решетките. Напълно възможно беше, когато Сталин се е разболял, никой да не е посмял да отмени заповедта му и да освободи лекарите. Ако оздравееше, можеше да ги обвини в неподчинение.

Всичко това нямаше почти никакво значение за Лев. Важното бе, че Сталин е мъртъв. Хората загубиха усещането за ред и сигурност. Кой ще наследи Сталин? Кой ще управлява страната? Какви решения ще бъдат взети? Към кои офицери ще бъде проявена благосклонност и кои ще изпаднат в немилост? Това, което беше приемливо при Сталин, можеше да се окаже неприемливо за новото управление. Липсата на лидер щеше да означава временна парализа. Никой не би искал да вземе решение, без да е сигурен, че то ще бъде одобрено. Десетилетия наред всички се ръководеха в действията си не от своите убеждения за редно или нередно, а от това дали ще се хареса на вожда. Хората живееха или умираха в зависимост от отметките в неговите списъци: отметката срещу нечие име означаваше, че човекът ще живее, ако такава липсваше, човекът бе осъден да умре. Такава беше съдебната система — има ли отметка, или няма. Лев затвори очи и си представи мълчаливата паника из коридорите на Лубянка. Моралният им компас бе пренебрегван толкова дълго, че вече бе излязъл от контрол: сега стрелката се въртеше, обърквайки севера с юг, а изтока със запад. Сътрудниците нямаха представа кое е правилно и кое погрешно. Те отдавна бяха забравили как се вземат решения. В такива смутни времена най-безопасно беше бездействието.

При тези обстоятелства бе отложено разискването на случая на Лев Демидов и съпругата му, Раиса Демидова, който без съмнение бе предизвикал разногласия, бе разбунил страстите и се бе оказал проблематичен. На това се дължеше забавянето. Никой не искаше да се занимава с него: всички бяха прекалено заети да си осигурят положение при преразпределянето на властта в Кремъл. Обстоятелствата се усложняваха още повече от Лаврентий Берия, най-близкия помощник на Сталин — и ако някой е отровил Сталин, Лев подозираше него — който вече се бе провъзгласил за вожд, беше отхвърлил идеята за заговор и беше наредил да освободят лекарите. Освобождаваха заподозрените, защото бяха невинни — кой би помислил, че това е възможно? Лев не можеше да си спомни такъв прецедент. При тези обстоятелства беше твърде рисковано да се води следствие без доказателства срещу награден герой от войната, чиято снимка беше публикувана на първата страница на „Правда“. И така, на девети март, вместо съдбоносното чукане на вратата, Лев и Раиса получиха разрешение да присъстват на поклонението на великия вожд.