Том Смит - Дете 44

— Три живота срещу един? Трудно се спори с такива аргументи. Но три живота срещу два?

— Не си бременна?

— Щеше ли да се застъпиш за мен, ако не бях?

— И изчака, за да ми кажеш едва сега?

— Страхувах се, че може да промениш решението си.

Ето какви бяха отношенията помежду им в действителност. Лев се почувства объркан. Влакът, с който пътуваха, хората наоколо, куфарите, дрехите, градът отвън — всичко това му се струваше нереално. Изгуби доверие във всичко, дори в нещата, които виждаше, докосваше и усещаше. Всичко, в което бе вярвал, се оказа лъжа.

— Раиса, обичала ли си ме някога?

Настъпи дълго мълчание, въпросът увисна във въздуха като неприятна миризма, двамата се поклащаха ведно с движението на влака. Накрая, вместо да отговори, Раиса коленичи и завърза връзката на обувката си.

15 март

Варлам Бабинич седеше с кръстосани крака на мръсния бетонен под в ъгъла на претъпканата обща спалня, с гръб към вратата, като скриваше с тялото си наредените пред него предмети. Не искаше другите момчета да се намесват, както обикновено правеха, когато нещо представляваше интерес за тях. Огледа се. Трийсетината момчета в стаята не му обръщаха никакво внимание; повечето от тях лежаха едно до друго на осемте подгизнали от урина легла, които бяха принудени да делят. Две от тях си разчесваха взаимно подутините по гърбовете, нахапани от дървеници. Доволен, че няма да му досаждат, той отново се обърна към наредените пред него предмети, събирани през годините, всичките скъпоценни за него, включително и най-новата му придобивка, откраднатото тази сутрин — четиримесечно бебе.

Варлам смътно съзнаваше, че е извършил нещо нередно, и ако го хванат, ще си изпати повече от всякога. Също така съзнаваше, че бебето явно е нещастно. То плачеше. Той не се тревожеше, че вдига шум, защото никой нямаше да забележи още едно дете, което пищи. Интересуваше се не толкова от бебето, колкото от жълтото одеяло, в което то беше увито. Горд с новата си придобивка, сложи бебето в центъра на сбирката си, сред жълтата консервна кутия, старата жълта риза, боядисаната в жълто тухла, част от скъсан плакат с жълт фон, жълт молив и книга с мека жълта подвързия. През лятото беше добавил към сбирката си диво жълто цвете, откъснато в гората. Цветята не траеха дълго, а нищо не го натъжаваше повече от това да гледа как жълтият цвят избледнява, как цветето увяхва и покафенява. Тогава се питаше:

Къде отива жълтият цвят?

Нямаше представа. Но се надяваше някой ден и той да отиде там, може би когато умре. Жълтият цвят беше много по-важен за него от всичко и всички. Жълтият цвят беше причината да се озове тук, в интерната във Волск, държавно заведение за умствено изостанали деца.

Когато беше малък, гонеше слънцето, сигурен, че ако бяга дълго и стигне далеч, ще го улови, ще го свали от небето и ще го занесе вкъщи. Веднъж тича в продължение почти на пет часа, преди да го хванат и да го върнат, крещящ гневно, че са прекъснали преследването му. Родителите, които го биеха с надеждата да изкоренят странностите му, накрая приеха, че методите им не дават резултат, и го оставиха в ръцете на държавата, която прилагаше почти същите методи. През първите две години в интерната често го завързваха за леглото като куче в някакво селско стопанство. Той обаче беше силно дете с широки рамене и магарешки инат. За няколко месеца успя да счупи рамката на леглото, да се освободи от веригата и да избяга. Озова се в покрайнините на града, гонейки жълт вагон на отминаващ влак. Накрая го върнаха в интерната, изтощен и обезводнен. Този път го заключиха в шкаф. Но всичко това беше отдавна — сега, когато навърши седемнайсет, персоналът му имаше доверие, а и самият той достатъчно поумня и разбра, че не може да стигне толкова далеч, че да догони слънцето, нито да се изкачи толкова високо, че да го свали от небето. Вместо да преследва слънцето, се съсредоточи върху това да намира жълти предмети наблизо край дома, като бебето, което беше откраднал през отворен прозорец. Ако не бързаше толкова, можеше да развие одеялото и да остави бебето. Но изпаднал в паника, страхувайки се, че ще го хванат, беше взел и двете. Сега, загледан в пищящото невръстно дете, забеляза, че одеялото придава лек жълтеникав оттенък на кожата му. И се зарадва, че е откраднал и двете.

Отвън спряха два автомобила и от тях слязоха шестима въоръжени милиционери от Волск, водени от генерал Нестеров, човек на средна възраст с широки рамене и здраво телосложение на колхозник. Заповяда с жест на хората си да обкръжат сградата, а той с лейтенанта се приближиха до входа. Макар че обикновено милиционерите не бяха въоръжени, днес Нестеров бе заповядал да носят оръжие. Щяха да стрелят на месо.