Том Смит - Дете 44

Лев размишляваше над думите на Раиса. Тя като че ли смяташе, че има право да го съди и презира, докато в същото време се преструва, че ръцете ѝ са чисти. Но беше се омъжила за него, като много добре знаеше как той си изкарва прехраната, използваше всички облаги от положението му, слагаше на трапезата деликатеси, които той носеше вкъщи, купуваше си дрехи от специалните магазини, от които пазаруваха само избрани. Ако беше толкова отвратена от работата му, защо не беше отхвърлила ухажванията му? Всички разбираха, че трябва да се правят компромиси, за да се оцелее. Беше извършвал отвратителни неща — осъдителни от морална гледна точка. За повечето хора чистата съвест беше невъзможен лукс, за което Раиса едва ли можеше да претендира. Беше ли преподавала на учениците си, следвайки искрените си убеждения? Очевидно не, като се имаше предвид възмущението ѝ от апарата на Държавна сигурност — но в училище трябваше да изразява подкрепата си към него, да обяснява как работи държавата, да ръкопляска, да втълпява на учениците съгласие със системата и дори да ги насърчава да доносничат един за друг. Ако не беше постъпвала така, със сигурност щеше да е изобличена от някого от учениците си. Работата ѝ изискваше не само да се придържа към правилата, но и да предотвратява въпросите на учениците. Работата ѝ щеше да бъде същата и на новото място. Що се касаеше до Лев, той и жена му бяха спици в едно и също колело.

Влакът спря в Мутава за един час. Раиса първа наруши продължилото цял ден мълчание.

— Трябва да хапнем нещо.

С което искаше да каже, че трябва да се придържат към рутината на ежедневието: до този момент тя беше основа на взаимоотношенията им. Бяха преживели различни предизвикателства и това бе спойката между тях, а не любовта. Слязоха от влака. По перона вървеше жена с плетена кошница. Купиха си твърдо сварени яйца, малко сол в хартия, големи резени сух ръжен хляб. Седнаха един до друг на една пейка, обелиха яйцата, като събраха черупките в скутовете си, поделиха си солта и не отрониха нито дума.

Скоростта на влака намаля, докато изкачваха планината, минаваха край черни борови гори. В далечината, над дърветата, стърчаха върховете на планината, които приличаха на неравни долни зъби.

Релсите навлязоха в място, където дърветата бяха изсечени — пред очите им, появил се неочаквано сред горската пустош, се разкри огромен монтажен завод, високи комини и свързани помежду си складове. Сякаш Бог бе приседнал да си почине на склоновете на Уралските планини, беше ударил с юмрук по земята пред себе си така, че дърветата са се разхвърчали, и наредил новосъздаденото място да се изпълни с комини и стоманени преси. Това беше първото впечатление от новия им дом.

Запознанството на Лев с този град се изчерпваше със сведенията от пропагандни материали и служебни документи. Това, което преди представляваше скромно селище с двайсет хиляди жители с дъскорезници и дървени къщурки за работниците, бе привлякло вниманието на Сталин. След като разгледал природните и човешки ресурси, вождът преценил промишления му потенциал за недостатъчен. Наблизо течеше река Уфа, имаше стоманодобивен и металургичен завод в Свердловск, само на сто и шейсет километра източно, и залежи на благородни метали в планината, през града минаваше Транссибирската магистрала, но товарните влакове превозваха само дъски. Сталин беше решил, че това е идеалното място за изграждане на завод за производство на „ГАЗ-20“, автомобил, който да конкурира западните производители и да отговаря на най-високите стандарти. Приемникът им, който беше в стадий на разработка — „Волга ГАЗ-21“ — се смяташе за връх на съветската инженерна мисъл, създаден за суров климат, с висока проходимост, надеждно окачване, бронирано купе и защита от корозия в мащаби, нечувани в Съединените американски щати. Лев нямаше как да знае дали това е вярно, или не. Знаеше, че това е автомобил, който малцина съветски граждани могат да си позволят и далеч не е по джоба на работещите на конвейера.

Строежът на завода започна малко след войната и след осемнайсет месеца корпусите му вече се издигаха сред боровата гора. Лев не помнеше колко затворници бяха намерили смъртта си на строежа. Не че числата можеше да се смятат за сигурни. Той се беше включил активно в работата едва след завършване на строителството. Хиляди волнонаемни работници от цялата страна бяха подбрани и принудително изпратени там, за да попълнят недостига на работна ръка. Така за пет години населението на града нарасна пет пъти. Лев беше правил проверки на квалификацията на някои от прехвърлените там московски специалисти. Ако минеха проверката, ги изпращаха там още следващата седмица. Ако не минеха, ги арестуваха. Той стана нещо като портиер на този град. Беше сигурен, че това е една от причините Василий да избере това място за него. Ситуацията явно го е забавлявала.