Том Смит - Дете 44

Закараха го до градската телефонна централа и го съпроводиха вътре. Имаше опашка от неколкостотин души, които чакаха в определеното време да поговорят няколко минути. Повечето от тях бяха принудени да изоставят семействата си, за да работят тук, и Лев знаеше колко ценни са тези няколко минути. Нестеров не трябваше да се реди на опашка, той тръгна направо към една от кабините.

След като поръча разговора — Лев не го чу какво говори — генералът му подаде слушалката. Лев я доближи до ухото си и зачака.

— Как се настани?

Беше Василий. Той продължи:

— Искаш да затвориш, нали? Но не можеш. Дори това не можеш да направиш.

— Какво искаш?

— Да поддържаме връзка, за да ми разказваш за живота си там, а аз — за живота тук. Да ти кажа, преди да съм забравил, отнеха хубавото апартаментче, което беше уредил за родителите си. Настанихме ги на по-подходящо за положението им място. Малко е студеничко и пренаселено може би. И сигурно много мръсно. Делят квартирата със седемчленно семейство с пет малки деца. Между другото, не знаех, че баща ти има силни болки в гърба. Жалко, че трябваше да се върне на конвейера, след като му остава само една година до пенсия: годината може да ти се стори като десет, когато не обичаш работата си. Но скоро сам ще се убедиш в това.

— Родителите ми са добри хора. Цял живот са работили. И не са ти сторили нищо лошо.

— Въпреки това ще се погрижа да им навредя.

— Какво искаш от мен?

— Извинение.

— Съжалявам, Василий.

— Дори не знаеш за какво съжаляваш.

— Отнесох се зле с теб. И съжалявам.

— За какво съжаляваш? Бъди по-точен. Съдбата на родителите ти зависи от теб.

— Не биваше да те удрям.

— Не звучиш убедително.

От отчаяние гласът на Лев трепереше.

— Не разбирам какво още искаш. Имаш всичко. Аз нямам нищо.

— Всичко е много просто. Искам да чуя как ми се молиш.

— Моля те, Василий, чуй ме. Умолявам те. Остави родителите ми на мира. Моля те…

Василий беше затворил.

17 март

След като обикаля града цяла нощ, разрани краката си и чорапите му бяха подгизнали от кръв, Лев седна на една пейка в парка, стисна с ръце главата си и тихо заплака.

Не беше спал, не беше ял. Миналата вечер, когато Раиса се опита да говори с него, той не ѝ обърна внимание. Тя му донесе храна от ресторанта, но той и нея не погледна. Не можеше да остане повече в малката миризлива стая, слезе долу, пробил си път през тълпата, и излезе навън. Вървеше където му видят очите, разстроен и прекалено ядосан, за да стои на едно място, без да прави нищо, макар да разбираше, че това е същността на затрудненото му положение — да не може да направи нищо. Още веднъж се сблъска с несправедливостта, но този път не можеше да се намеси. Родителите му нямаше да бъдат застреляни в тила — това би било прекалено бърза смърт, приличаща на помилване. Щяха да ги тормозят дълго. Можеше да си представи разнообразието от начини, които би родил методичният, садистичен и дребнав ум. Щяха да ги понижат в заводите, където работеха, да им дадат най-тежката и мръсна работа, с която трудно биха се справили дори млади хора. Ще им натякват за изселването на Лев, за позора и унижението му. Може би дори ще им кажат, че е изпратен в ГУЛАГ, осъден на двайсет и пет години каторга. Колкото до семейството, с което родителите му бяха принудени да делят квартирата, без съмнение ще бъде възможно най-грубо и неприятно. На децата ще обещават шоколад, ако вдигат повече шум, а на родителите целия апартамент, ако крадат от храната, правят скандали и превръщат живота на старците в ад. Нямаше нужда да си представя подробностите. Василий с удоволствие ще му разказва, като знае, че Лев няма да се осмели да му затвори от страх, че ако го направи, трудностите на родителите му ще се удвоят. Василий ще се постарае да го измъчва отдалеч, прилагайки систематично натиск върху уязвимото му място — семейството. Нямаше как да се защити. С малко усилия Лев можеше да научи адреса на родителите си, но ако писмата му не бъдат залавяни и унищожавани, би могъл само да им съобщи, че е добре. Беше им осигурил удобен живот, за да ги лишат от него, когато най-малко можеха да се справят с промяната.

Изправи се, треперейки от студ. Без да знае какво ще прави по-нататък, едва придвижвайки се, тръгна да се връща към новия си дом.

Раиса седеше долу на една от масите. Беше го чакала цяла нощ. Знаеше, предсказваше го и Василий, че сега Лев съжалява за решението си да не я предава. Цената бе прекалено висока. Но какво ѝ оставаше? Да се преструва, че той е рискувал всичко заради възвишената любов? Но любовта не е нещо, което става по поръчка. Дори да искаше да се преструва, не знаеше как: какво да каже, как да постъпва. Би могла да го съжали. Всъщност донякъде се радваше на унижението му. Не от злоба или отмъстителност, а защото искаше той да знае: