Том Смит - Дете 44

Така се чувствам всеки ден.

Безсилна и уплашена — искаше и той да изпита тези чувства.

Изтощена, с натежали за сън клепачи, тя вдигна поглед, когато Лев влезе в ресторанта. Изправи се, приближи се и забеляза зачервените му очи. Никога преди не го беше виждала да плаче. Той се извърна и си наля водка от най-близката бутилка. Тя сложи ръка на рамото му. Всичко стана за миг: Лев се обърна и я стисна за гърлото.

— Ти си виновна за всичко.

Раиса се задушаваше, лицето ѝ се зачерви. Лев я повдигна и тя едва допираше с пръсти пода. Опита се да се измъкне от ръцете му. Но той не я пускаше, я тя не можеше да отслаби хватката му.

Протегна ръка към масата и със замъглено зрение потърси чаша. Напипа една, но я събори. Успя да я грабне, замахна и удари Лев по бузата. Чашата се счупи в ръката ѝ и поряза дланта ѝ. Сякаш се развали магия и той я пусна. Тя политна назад, закашля се, конвулсивно разтривайки шията си. Те се гледаха вцепенени, като чужди, сякаш целият им съвместен живот изчезна в тази част от секундата. В лицето на Лев се беше забило парче стъкло. Той го опипа и го измъкна, апатично взирайки се в него. Без да се обръща с гръб към него, Раиса забързано заотстъпва към стълбите и го остави сам.

Вместо да последва жена си, Лев пресуши чашата на един дъх, наля си друго питие, после още и когато чу колата на Нестеров да спира отвън, беше изпил почти цялата бутилка. Леко олюляващ се, неизмит и неизбръснат, пиян, зъл и склонен към немотивирана агресия — беше му достатъчен един ден, за да падне до скотското състояние, с което се славеше милицията.

Докато пътуваха, Нестеров не отвори дума за порязаното лице на Лев. Накратко го запознаваше с града. Лев почти не го слушаше, едва забелязваше околността, мисълта му беше заета с онова, което току-що бе сторил. Дали наистина се опита да удуши жена си, или това беше зла шега на възпаления му от безсънието и алкохола мозък? Докосна раната на бузата си, видя кръв по пръстите си — значи е истина, бил е готов да я убие. Още няколко секунди, още едно усилие и тя щеше да е мъртва. Беше се отказал от всичко — от родители, от кариера — заради един илюзорен предлог, обещание за семейство, заради вярата, че между тях съществува някаква връзка. Тя го излъга, предизвика кавга, направи саможертвата му безсмислена. Едва когато се почувства в безопасност, а родителите му пострадаха, призна лъжата за бременността си. Но стигна и по-далеч и открито заяви, че го презира. Използва неговата сантименталност, а после се изплю в лицето му. Той не получи нищо в замяна на саможертвата си, в замяна на това, че затвори очи за подозрителните доказателства.

Но Лев не повярва нито за миг. Времето за самооправдания изтече. Онова, което бе извършил, бе непростимо. И тя е права да го презира. Колко братя и сестри, майки и бащи беше арестувал? По какво се различава от човека, когото смяташе за своя морална противоположност, Василий Никитин? Беше ли разликата в това, че Василий проявяваше безчувствена жестокост, докато той идеалистична жестокост? Едната жестокост бе празна и безразлична, докато другата беше принципна и претенциозна, която се възприемаше като разумна и необходима. Но истината, разрушителната истина, бе, че между тях нямаше различия. Липсваше ли му на Лев въображение, за да осъзнае в какво се е замесил? Или което е по-лошо — дали беше предпочел да си затваря очите? Старателно пропъждаше подобни мисли.

Сред останките от моралните му ценности оставаше един факт. Беше жертвал живота си за Раиса само за да се опита да я убие. Това беше безумие. Ако продължаваше по същия начин, нямаше да му остане нищо, дори жената, за която се бе оженил. Искаше да каже — жената, която обичаше. Но обичаше ли я? Беше се оженил за нея, но това не е същото. Не, всъщност беше се оженил за нея, защото е красива и интелигентна, гордееше се с нея, с това, че може да я нарече своя. Това беше още крачка към идеалния съветски живот — работа, семейство и деца. В известен смисъл тя беше незначително винтче в механизма на неговите амбиции, необходимият домашен фон за успешната му кариера, за статута му на идеален гражданин. Беше ли прав Василий, когато каза, че лесно може да бъде заместена с друга? Във влака я помоли да каже, че го обича, да го успокои, да го възнагради с романтичната фантазия, в която той беше истински герой. Това бе излишно патетично. Лев въздъхна, потривайки чело. Беше загубил играта с Василий, за когото в тази игра пуловете бяха знаци на нещастието. Вместо Василий да удари жена му и да я нарани, Лев го стори вместо него и изпълни изцяло неговия план.