Том Смит - Дете 44

Варлам не отговори веднага. Изглеждаше объркан.

— Да, имаше нещо в устата ѝ. Сега си спомням. Не ме удряйте.

Нестеров го успокои:

— Никой няма да те удари, отговори на въпроса.

— Не знам. Забравям всичко много бързо. Наистина имаше пръст в устата ѝ.

Лев продължи:

— Обясни какво стана, когато я уби.

— Нарязах я.

— Нея или косата ѝ?

— Съжалявам, нарязах я.

— Слушай ме внимателно. Тялото ѝ ли наряза, или косата?

— Намерих я и я нарязах. Трябваше да кажа на някого, но бях уплашен. Не исках да си имам неприятности.

Варлам се разплака.

— В такава голяма беда съм. Съжалявам. Исках само косата ѝ.

Нестеров пристъпи напред.

— Засега това е достатъчно.

Като чу думите му, Варлам спря да плаче. Успокои се. Лицето му не подсказваше, че е човек, способен на убийство.

Лев и Нестеров излязоха отвън. Нестеров затвори вратата на килията.

— Имаме доказателства, че е бил на местопрестъплението. Следите в снега съвпадат с ботушите му. Разбрахте ли, че е от интернат и е бавноразвиващ се?

Сега Лев проумя защо Нестеров толкова смело е поел това убийство. Имаха заподозрян, който беше умствено изостанал. Варлам беше извън съветското общество, извън комунизма и политиката — поведението му беше обяснимо. Постъпките му не се отразяваха на партията, не променяха истината за престъпността, защото заподозреният не беше пълноценен съветски гражданин. Той беше аномалия.

Нестеров добави:

— Това не бива да ви кара да мислите, че не е способен на насилие. Той призна, че е убил момичето. Имал е мотив, макар и ирационален, но все пак мотив. Искал е нещо, което не е можел да получи — русата ѝ коса. В миналото също е извършвал престъпления, когато не е могъл да получи каквото иска: крадял и отвличал деца. А сега е извършил и убийство. За него убийството на Лариса не е по-различно от отвличането на бебето. Чувството му за морал е неразвито. Тъжно е. Отдавна трябваше да го затворим. Сега това е работа за следователя.

Лев разбра. Разследването бе приключило. Този млад човек трябваше да умре.

Същия ден

Спалнята беше празна. Лев коленичи и погледна под леглото. Куфара ѝ го нямаше. Изправи се, изтича от стаята надолу по стълбите и се втурна в кухнята на ресторанта. Базаров режеше тлъсти ивици от голямо парче месо.

— Къде е жена ми?

— Платете бутилката и ще ви кажа.

Посочи празната бутилка, евтина бутилка водка, която Лев беше изпил в ранните часове на сутринта, и добави:

— Все ми е едно кой от вас я е изпил, вие или жена ви.

— Моля ви, само ми кажете къде е.

— Платете бутилката.

Лев нямаше пари у себе си. Все още беше в милиционерската си униформа. Цивилните му дрехи бяха останали в съблекалнята.

— Ще платя по-късно. Колкото искате.

— По-късно, разбира се, по-късно ще ми дадете милион рубли.

Базаров продължи да реже месото, с което показа несъгласието си да отстъпи.

Лев изтича обратно горе и претършува куфара си. В „Справочник на пропагандиста“ имаше четири банкноти по двайсет и пет рубли за краен случай. Изправи се, изтича обратно надолу по стълбите до ресторанта и тикна едната банкнота в ръцете на Базаров, което бе значително повече от цената на бутилка водка.

— Къде е тя?

— Тръгна преди два часа. Носеше куфара си.

— Къде отиде?

— Не каза нищо. И аз не я питах.

— Кога тръгна, преди колко време?

— Преди два-три часа…

Три часа — това означаваше, че е напуснала не само ресторанта, но вероятно и града. Лев не можеше да предположи къде е заминала, в каква посока е поела.

Базаров прояви великодушие след неочаквано щедрото заплащане и доброволно даде още малко информация.

— Едва ли е стигнала за обедния влак. Доколкото си спомням, няма други и сега ще пристигне още един.

— В колко часа?

— В седем и половина…

Лев имаше десет минути.

Без да обръща внимание на умората, той се затича. Но отчаянието го задушаваше. Не му достигаше въздух, имаше само слаба представа къде се намира гарата. Опитваше се да си спомни откъде беше минала колата. Панталоните му прогизнаха от снежната киша на улицата, евтиният плат ставаше все по-тежък. Мехурите отново започнаха да кървят, краката му горяха, ботушите му се пълнеха с кръв. Всяка крачка предизвикваше изгаряща болка.

Зави зад ъгъла и се озова в задънена улица, сред редица дървени къщи. Беше се изгубил. И закъснял. Жена му си беше заминала и той не можеше повече нищо да направи. Превит на две, се опитваше да си поеме дъх, спомни си тези разнебитени дървени къщи, вонята на човешки екскременти. Беше сигурен, че е близо до гарата. Вместо да се върне по същия път, той се затича напред, влезе през задната врата на една от къщите и завари семейство, което седеше на пода и вечеряше. Скупчени около печката, хората гледаха уплашени както от нахълтването му, така и от милиционерската му униформа. Без да каже дума, той прекрачи децата и изтича на главната улица, по която бяха минали с колата при пристигането им. Гарата се виждаше вече. Опита се да тича по-бързо, но силите го напускаха. Адреналинът не можеше повече да компенсира изтощението. Беше капнал от умора.