Том Смит - Дете 44

Болница №379 беше една от най-известните в страната и според наличните данни една от най-добрите безплатни клиники в света. Разположена в края на улица Чкалов, болницата заемаше няколко хектара, като стигаше чак до гората. Лев беше впечатлен. Това не беше просто пропаганден проект. В болницата бяха инвестирани много пари и той разбираше защо високопоставените чиновници предпочитаха да пътуват неколкостотин километра, за да се възстановят сред тези живописни околности. Предполагаше, че щедрото финансиране беше нужно, за да бъде работната сила от завода здрава и производителна.

На гишето за информация попита дали може да говори с лекар, като обясни, че му трябва помощ при огледа на жертва на убийство, младо момиче, чийто труп е в моргата. Мъжът изглеждаше смутен от молбата му, поинтересува се дали е спешно и дали не може да дойде отново в по-ненатоварено време. Лев разбра, че не иска да има нищо общо със случая.

— Спешно е.

Мъжът неохотно отиде да провери кой от лекарите е на разположение.

Лев забарабани нетърпеливо с пръсти по плота на гишето. Беше неспокоен и поглеждаше през рамо към входа. Беше дошъл по собствена инициатива без разрешение. Какво се надяваше да постигне? Негова задача беше да намери улики, потвърждаващи вината на заподозрения, а не да я подлага на съмнение. Макар да беше изгонен от престижния свят на политическите престъпления в мръсните тайни на обикновената престъпност, подходът оставаше същият. Беше определил смъртта на момчето на Фьодор като нещастен случай не въз основа на доказателства, а поради партийните изисквания. Извършваше арести въз основа на списък, съставен при закрити врати. Такъв беше методът му. Лев не беше толкова наивен да мисли, че може да промени хода на разследването. Нямаше такава власт. Дори да беше офицер с най-висок ранг, нямаше да може да върне съдебната процедура назад. Бяха предприети действия, беше избран заподозрян. Беше неизбежно Бабинич да бъде обявен за виновен и смъртта му също беше неизбежна. Системата не допускаше отклонения или признаване на грешки. Видимата ефективност бе по-важна от истината.

И какво го интересува всичко това? Това не е неговият град. Това не са неговите хора. Не беше обещал на родителите на момичето, че ще залови убиеца. Не познаваше момичето, нито го вълнуваше историята на живота му. Нещо повече, заподозреният представляваше опасност за обществото — беше отвлякъл бебе. Това бяха успокоителни причини да не прави нищо, но имаше и още една:

Нима мога нещо да променя?

Служителят от гишето се върна, придружен от лекар на около четирийсет години, доктор Тяпкин, който се съгласи да заведе Лев в моргата и устно да го консултира, ако името му не се споменава в официални документи.

Докато вървяха, лекарят изрази съмнение дали тялото на момичето е още там.

— Не държим труповете дълго, освен ако не ни помолят. Останахме с впечатлението, че милицията има всичката информация, от която се нуждае.

— Вие ли проведохте първоначалния оглед?

— Не. Но чух за убийството. Мислех, че вече сте заловили извършителя.

— Да, възможно е.

— Надявам се, нямате нищо против да ви попитам дали съм ви виждал преди.

— Пристигнах наскоро.

— Откъде сте?

— От Москва.

— Преместиха ли ви тук?

— Да.

— Мен ме изпратиха тук преди три години, също от Москва. Без съмнение сте разочарован, нали?

Лев предпочете да премълчи.

— Можете да не отговаряте. Когато ме преместиха тук, бях твърде разочарован. Имах добра репутация, познати, семейство. Бях приятел с професор Вовси. Възприех преместването тук като заточение. Но се оказа благодат.

На Лев му беше познато името — професор Вовси бе един от известните арестувани лекари евреи. Арестуването му, както и арестите на колегите му, ознаменува началото на антисемитските чистки, зад които стоеше Сталин. Бяха подготвени планове. Лев беше ги виждал. Отстраняването на ключови еврейски фигури от влиятелни сфери щеше да бъде последвано от мащабна чистка на всички еврейски граждани без изключение. Но тези планове бяха осуетени от смъртта на Сталин.

Доктор Тяпкин, който нямаше представа какво си мисли неговият събеседник, безгрижно продължи:

— Страхувах се, че ще ме изпратят в някоя затънтена провинциална болница. Но болница №379 е предмет на завист в цялата област. Може да се каже даже, че тя е прекалено добра. Много от работниците в завода предпочитат да прекарат нощта у нас, на легла с чисти чаршафи, с вътрешна тоалетна и гореща вода пред собствените си домове. Разбрахме, че не всички са болни, както твърдят. Някои стигат дори толкова далеч, че режат част от пръстите си, за да си осигурят една седмица тук. Единственото решение беше да се обърнем към МГБ и сега те проверяват всички постъпващи пациенти. Не че не съчувстваме на работниците, защото знаем какво представляват домовете им. Но ако общата производителност спадне поради броя на болните, ще бъдем обвинени в небрежност. Здравето на хората се превърна във въпрос на живот и смърт, и то не само за пациентите, но и за нас, лекарите.