Том Смит - Дете 44

— Разбирам.

— Вие сте служили в московската милиция, нали?

Дали трябваше да признае, че е бил служител на МГБ, или да излъже, че е служил в милицията? Щеше да е по-лесно да излъже. Не искаше да прекъсне доктора.

— Да, служих.

Моргата беше в мазето, дълбоко в земята, която замръзваше през дългата зима, и коридорите бяха естествено студени. Тяпкин въведе Лев в просторно помещение с нисък таван и покрит с плочки под. В единия му край имаше огромен правоъгълен съд за течности, който приличаше на малък басейн. В далечния край стоманена врата водеше към моргата.

— Кремираме телата в рамките на дванайсет часа, освен ако роднините не си ги вземат. Умрелите от туберкулоза кремираме до час. Не е нужно да пазим труповете. Почакайте ме, сега ще се върна.

Докторът отключи стоманената врата и влезе в моргата. Лев се приближи до съда за течности и надникна вътре. Не видя нищо освен собственото си отражение. Беше пълен с черна, неподвижна течност, но от петната по бетонните стени личеше, че течността всъщност е тъмнооранжева. На едната стена имаше дълъг метален прът с назъбена кука на края. Лев потопи куката, течността като сироп се раздели и отново се събра, като придоби предишната гладкост. Лев потопи куката по-дълбоко и този път усети, че тя закачи нещо тежко. Натисна по-силно. На повърхността изплава голо тяло, преобърна се бавно и отново потъна. Тяпкин излезе от моргата, като буташе количка.

— Тези трупове ще бъдат поставени в лед и изпратени в Свердловск за дисекция в тамошния медицински институт. Намерих вашето момиче.

Лариса Петрова лежеше по гръб. По бледата ѝ кожа прозираха сини, тънки като паяжина вени. Част от бретона на русата ѝ коса беше отрязана неравно: очевидно частта, която Варлам беше взел. Устата ѝ вече не беше пълна с пръст — тя беше извадена — но челюстта ѝ беше още увиснала, останала в предишното си положение. Зъбите и езикът бяха мръсни, изцапани в кафяво от останките от пръст.

— В устата е имало земя.

— Наистина ли? Съжалявам, за пръв път виждам тялото.

— Устата е била натъпкана с пръст.

— Може би лекарят я е отстранил, за да прегледа гърлото.

— Дали случайно не пазите пръстта?

— Едва ли.

Очите на момичето бяха отворени. Бяха сини. Може би майка му е пристигнала тук от някакво градче близо до финландската граница, от Балтика. Като си спомни поверието, че лицето на убиеца се отпечатва в очите на жертвата, Лев се наведе и се вгледа в светлите сини очи. Смути се и рязко се изправи. Докторът разбиращо се усмихна.

— Всички го правим — и лекарите, и агентите. И макар разумът да ни подсказва, че това е невъзможно, всички искаме да се уверим. Разбира се, работата ви би била много по-лесна, ако това беше вярно.

— Ако беше вярно, убийците щяха да избождат очите на жертвите си.

Лев никога преди не беше оглеждал трупове, не и като експерт криминалист. Затова не знаеше откъде да започне. Според него раните бяха толкова жестоки, че можеше да са дело само на някой луд. Гърдите ѝ бяха разкъсани. Лев беше видял достатъчно. Варлам Бабинич подхождаше по всички показатели. Сигурно е донесъл пръстта по някаква негова, неразбираема за другите причина.

Лев вече беше готов да си тръгне, но доктор Тяпкин, слязъл чак до мазето, като че ли не бързаше. Наведе се по-ниско и се вгледа в онова, което на пръв поглед изглеждаше като каша от плът и тъкани. Побутна с върха на молива си корема и разгледа раните.

— Може ли да ми кажете какво пише в протокола?

Лев извади бележките си и ги прочете на глас. Докторът продължаваше огледа.

— Там не пише, че стомахът липсва. Бил е изрязан и отделен от хранопровода.

— Доколко прецизно, имам предвид…

— Искате да кажете дали е извършено от лекар?

Докторът се усмихна и отбеляза:

— Възможно е, но краищата на разрезите са неравни. Не са направени от хирург. Груба работа. Макар че няма да се учудя, ако се изясни, че убиецът не е държал нож за първи път. И друг път е разрязвал плът. Разрезите са направени неумело, но с уверена ръка. Нанесени са целенасочено, не хаотично.

— Следователно това може да не е първото убито от него дете?

— Напълно възможно.

Лев изтри челото си и откри, че въпреки студа в моргата се е изпотил. Може ли двата смъртни случая — на сина на Фьодор и на това момиче — да имат нещо общо?

— Колко голям е бил стомахът ѝ?

С върха на молива доктор Тяпкин очерта над трупа на момичето приблизителната големина на стомаха му. Попита:

— Не е ли бил намерен до тялото?