Том Смит - Дете 44

Блъсна се във вратата на гарата и я отвори с рамо. Часовникът показваше седем и четирийсет и пет. Беше закъснял с петнайсет минути. Разбра, че тя е заминала, сигурно завинаги. Все пак имаше призрачната надежда, че може би е на гарата, че не се е качила във влака. Излезе на перона, огледа се. Но вече ги нямаше нито жена му, нито влака. Изпита страшна слабост. Наведе се напред, сложи ръце на коленете си, по лицето му се стичаше пот. С крайчеца на окото си забеляза мъж, седнал на една от пейките. Защо беше още на перона? Влак ли чакаше? Лев се изправи.

Раиса стоеше в далечния край на перона, скрита в мрака. Трябваше да положи огромно усилие, за да не се затича и да не вземе ръцете ѝ в своите. Въздъхна по-спокойно и се опита да измисли какво да каже. Представи си как изглежда — потен, мръсен и задъхан. Но тя дори не го погледна: гледаше някъде над него. Лев се обърна. Над върховете на дърветата се издигаха кълба дим. Закъснелият влак влизаше в гарата.

Лев си представяше как ще се извини, ще намери точните думи, ще бъде красноречив. Обаче сега имаше само секунди, за да я убеди. Запъвайки се, едва отрони:

— Прости ми, не зная какво ме прихвана. Стиснах те за врата, но това не бях аз — или поне не беше човекът, който искам да бъда.

Безнадеждно — трябваше да се справи по-добре. Да се съсредоточи, да намали темпото — да направи още един опит.

— Искаш да ме напуснеш. Имаш това право. Мога да ти кажа колко трудно ще ти бъде сама. Може да те спрат, да те разпитват, да те арестуват. Нямаш документи. Ще станеш скитница. Но това не са причини да останеш с мен. Знам, че ще предпочетеш да рискуваш.

— Документите могат да се фалшифицират, Лев. Предпочитам фалшиви документи пред този брак.

Така значи. Бракът им беше преструвка. На Лев му спря дъхът. Влакът пристигна. Лицето на Раиса не изразяваше нищо. Лев се отдръпна от пътя ѝ и тя тръгна към вагона. Можеше ли да я остави да си отиде? Повиши глас, за да надвика скърцането на спирачките:

— Не те изобличих не защото мислех, че си бременна, и не защото съм добър човек. Направих го, защото семейството ми е единствената част от моя живот, от която не се срамувам.

За изненада на Лев Раиса се обърна.

— Откъде дойде това просветление за една нощ? Евтин трик. След като ти отнеха униформата, кабинета и властта, ти реши, че трябва да запазиш поне мен. Така ли? Нещо, което никога преди не е било важно за теб, нашият брак, изведнъж стана много важно, защото нищо повече не ти остана.

— Не ме обичаш, знам го. Но имаше причина да се оженим, между нас имаше нещо, някаква връзка. Изгубихме я. Аз я изгубих. Но можем да опитаме отново да я намерим.

Вратите на вагона се отвориха и на перона слязоха няколко пътници. Времето изтичаше. Раиса погледна към влака, преценявайки възможностите си. Те бяха нищожни. Нямаше приятелки, при които да отиде, нямаше семейство, което да я подслони, нямаше пари и средства, с които да се издържа. Нямаше дори билет. Лев беше прав. Ако си тръгнеше, сигурно щяха да я арестуват. Само от тази мисъл се чувстваше отчаяна. Погледна мъжа си. Те нямаха никого, освен себе си, независимо дали това им харесваше, или не.

Остави куфара. Лев се усмихна, очевидно повярвал, че са се помирили. Ядосана от идиотската му самоувереност, тя вдигна ръка и усмивката му се стопи.

— Омъжих се за теб, защото бях уплашена, страхувах се, че ако отхвърля ухажванията ти, ще ме арестуват, може би не веднага, но все някога ще намерят повод. Бях млада, Лев, а ти имаше такава власт. Това беше причината да се оженим. А онази история, когато ти казах, че се казвам Лена? Намираш ли я за забавна и романтична? Излъгах те, защото се страхувах, че ще ме проследиш. Онова, което ти смяташе за ухажване, аз приемах като следене. Връзката ни се крепеше на страх. Може би не от твоя гледна точка — ти нямаше защо да се страхуваш от мен, нима аз имах някаква власт? Помоли ме да се омъжа за теб и аз се съгласих, защото това е в реда на нещата. Хората се примиряват с много неща, понасят ги, за да оцелеят. Ти никога не ме удари, никога не повиши глас, никога не се прибра вкъщи пиян. Така че сигурно беше ми провървяло. Когато ме стисна за гърлото, ти унищожи единствената причина да остана с теб.

Влакът потегли. Лев гледаше как се отдалечава, опитвайки се да осмисли казаното. Но тя не му даде възможност, продължаваше да говори, сякаш думите ѝ бяха обмисляни в продължение на много години. Сега, освободени, те се лееха свободно.

— Когато останеш без власт като теб сега, неприятното е, че хората започват да ти казват истината. Ти не си свикнал с това, живял си защитен от страха, който си предизвиквал. Но ако останем заедно, трябва да се освободим от илюзорната романтика. Свързват ни само обстоятелствата. Аз имам теб. Ти имаш мен. Нямаме нищо друго. И ако останем заедно, отсега нататък ще ти казвам истината, а не удобни лъжи — ние сме равни, каквито не сме били никога преди. Или ще го приемеш, или ще изчакам следващия влак.