Том Смит - Дете 44

Лев нямаше отговор. Беше неподготвен, обезоръжен, бяха му казали истината в очите. В миналото беше свикнал да използва положението си, за да осигурява по-добро жилище и по-добра прехрана. Не знаеше, че го е използвал и за да се сдобие със съпруга. Гласът ѝ поомекна.

— Има толкова много неща, от които трябва да се страхуваме. Не искам ти да си едно от тях.

— Никога вече няма да бъда.

— Студено ми е, Лев. Стоя на този перон вече три часа. Връщам се в стаята ни. Ти идваш ли?

Не, той не искаше да се връщат заедно, усещайки, че между тях се е отворила бездна.

— Ще се прибера по-късно. Ще се видим там.

Раиса взе куфара си и влезе в сградата на гарата. Лев седна на една пейка, зареял поглед в гората. Прерови спомените за тяхната връзка, преразгледа всеки от тях, свиквайки с променената ситуация, пренаписвайки миналото.

Не знаеше колко дълго е седял там, когато усети, че някой е застанал до него. Вдигна глава и видя младежа от гишето за билети, първия човек, когото срещнаха, когато пристигнаха.

— Няма повече влакове тази вечер.

— Имаш ли цигари?

— Не пуша. Мога да ви донеса от къщи. Живея тук, на втория етаж.

— Няма нужда, но все пак ти благодаря.

— Аз съм Александър.

— Лев. Имаш ли нещо против да остана тук още малко?

— В никакъв случай, ще ви донеса цигара.

Преди Лев да успее да отговори, младежът изтича.

Лев се облегна на пейката и зачака. Забеляза дървена будка отвъд линията. Някъде там бяха намерили тялото на момичето. Представи си края на гората, мястото на престъплението — утъпкания сняг от агентите, фотографите и следователите — всички те са оглеждали мъртвото момиче с отворената и натъпкана с пръст уста.

Изведнъж му хрумна една мисъл, Лев скочи от пейката, слезе от перона, прекоси релсите и тръгна към гората. Някой извика след него:

— Какво правите?

Обърна се и видя Александър на края на перона с цигара в ръка. Направи му знак да го последва.

Лев стигна до мястото с утъпкания сняг. Във всички посоки се кръстосваха следи. Навлезе в гората и след няколко минути стигна до мястото, където предполагаше, че е намерено тялото. Клекна. Александър се приближи. Лев вдигна глава.

— Знаеш ли какво е станало тук?

— Аз бях този, който видя Илона да тича към гарата. Беше пребита, трепереше — дори не можеше да говори. Извиках милицията.

— Илона?

— Тя е открила тялото, препънала се в него. Тя и мъжът, с когото е била.

Двойката в гората — Лев подозираше, че нещо не е наред.

— Защо е била пребита?

Александър явно се притесни.

— Тя е проститутка. Мъжът, с когото е била онази нощ, е важен партиец. Моля ви, не ме питайте повече.

Лев разбра. Важният партиец не искаше името му да фигурира никъде. Но можеше ли да бъде заподозрян в убийството на момичето? Лев кимна на младия мъж, за да го успокои.

— Обещавам, няма да те споменавам.

Лев разрови тънкия слой сняг.

— Устата на момичето е била пълна с пръст, ронлива пръст. Представи си, че се боря с теб, точно тук, и протягам ръка, за да докопам нещо, което да натикам в устата ти, защото се страхувам, че ще викаш и някой ще чуе.

Пръстите на Лев напипаха земята. Тя беше твърда като камък. Опита на друго място, после на друго и на друго. Нямаше ронлива пръст. Земята бе здраво замръзнала.

18 март

Застанал пред болница №379, Лев препрочиташе доклада от аутопсията, най-важните места от който беше преписал на ръка в бележника си:

Многобройни прободни рани

Неустановена дължина на острието

Сериозни наранявания по тялото и вътрешните органи

Изнасилване преди или след смъртта

Устата е пълна с пръст, но жертвата не се е задушила, носният канал е чист

Пръстта е послужила за друга цел — може би да я накара да млъкне?

Лев бе оградил последното с кръгче. Тъй като земята е замръзнала, убиецът сигурно е носил пръстта със себе си. Излиза, че е планирал убийството. Било е подготвено преднамерено. Но защо му е трябвало да носи пръст? Това е доста неудобно средство да запушиш устата на някого, с парцал или дори с ръка би било много по-лесно. Отговори на тези въпроси нямаше и Лев със закъснение реши да се възползва от съвета на Фьодор — сам да огледа тялото на жертвата.

Попита къде държат трупа и го насочиха към болница №379. Лев не очакваше да намери лаборатория по съдебна медицина, опитни патолози или поне оборудвана морга. Знаеше, че няма методика за работа с трупове на загинали от насилствена смърт. И можеше ли да има, след като няма насилствена смърт? Милиционерите бяха принудени да молят лекарите да им обърнат внимание по време на обедната почивка или през свободните десетина минути преди следващата операция. Тези лекари, които освен основната си специалност нямаха друга подготовка, можеха само да предположат какво се е случило с жертвата. Протоколът от аутопсията, който Лев прочете, се основаваше на бележки, водени по време на тези кратки огледи. Бележките бяха напечатани на машина няколко дни по-късно от друг човек. Нямаше съмнение, че истината се е изгубила някъде между двата записа.