Том Смит - Дете 44

— Не.

Или не са го забелязали при огледа, което изглежда невероятно, или го е взел убиецът.

Лев помълча и зададе още един въпрос:

— Изнасилена ли е?

Докторът прегледа вагината на момичето.

— Не е била девствена.

— Но това не значи, че са я изнасилили.

— Имала е полови контакти и преди?

— Така ми казаха.

— По гениталиите ѝ няма наранявания. Нито натъртвания или драскотини. Също така, забележете, че половите органи не са били цел на нараняването. Не са нарязани нито гърдите, нито лицето ѝ. Убиецът се е интересувал от тясната ивица под гръдния ѝ кош и над влагалището, от вътрешностите ѝ — храносмилателните органи. Изглежда истинско зверство, всъщност добре замислено.

Излезе, че Лев е прибързал с извода, че нападението е било импулсивно. Кръвта и осакатяването за него означаваха хаос. Но не беше така. В действията на убиеца личат пресметливост, прецизност и хладнокръвно планиране.

— Връзвате ли номерца на труповете, когато ги докарат, за идентифициране на лицето?

— Не, доколкото знам.

— А това какво е?

Около глезена на момичето имаше въжена примка. Беше стегната и част от въжето се провесваше от количката. Кожата беше ожулена там, където въжето се врязваше в нея.

На вратата стоеше генерал Нестеров. Доктор Тяпкин го видя пръв. Не се знаеше колко дълго е стоял там и ги е наблюдавал. Лев се отдръпна от тялото.

— Дойдох тук, за да се запозная лично с процедурата.

Нестеров се обърна към доктор Тяпкин.

— Може ли да ни оставите сами?

— Разбира се.

Преди да се отдалечи, Тяпкин хвърли поглед към Лев, сякаш му желаеше късмет. Нестеров се приближи. За да отклони вниманието му, Лев започна да обобщава последните резултати от огледа.

— В първоначалния протокол не се споменава, че е бил изваден стомахът. Трябва да зададем на Варлам въпроса: защо е изрязал стомаха и какво е направил с него?

— Защо се озовахте във Волск?

Нестеров стоеше срещу Лев. Между тях беше тялото на момичето.

— Преместиха ме тук.

— Защо?

— Не мога да кажа.

— Мисля, че още работите за МГБ.

Лев премълча. Нестеров продължи:

— Това не обяснява защо се интересувате толкова от това убийство. Освободихме Микоян, без да повдигнем обвинения, както ни наредиха.

Лев нямаше представа кой е Микоян.

— Да, знам.

— Той нямаше нищо общо с убийството на момичето.

Микоян сигурно е онзи известен партиец. Прикрили са го. Но дали той, който е пребил проститутката, е същият, който е убил момичето? Според Лев беше малко вероятно. Нестеров продължи:

— Арестувах Варлам не защото е казал нещо нередно или е забравил да отиде на манифестация на Червения площад. Арестувах го, защото е убил момичето, защото е опасен и защото в този град стана по-безопасно, когато той е зад решетките.

— Той не е убил.

Нестеров замислено се почеса по бузата.

— За каквото и да са ви изпратили тук, помнете, че вече не сте в Москва. Тук има ред. Моите хора са неприкосновени. Никой от тях не е бил арестуван, нито някога ще бъде. Ако извършите нещо, с което да застрашите хората ми, ако докладвате нещо, което подкопава авторитета ми, ако не се подчините на заповед, ако пречите на следствието, ако обвините офицерите ми в некомпетентност, ако направите някакви разобличения, засягащи моите хора: ако направите нещо от изброеното, ще ви убия.

20 март

Раиса опипа рамката на прозореца. Гвоздеите, с които беше закована, бяха извадени. Обърна се, отиде до вратата и надникна в коридора. Отдолу се чуваше шумът на ресторанта, но Базаров не се виждаше никъде. Беше късна вечер, най-оживеното време. Раиса затвори вратата и я заключи, върна се при прозореца и го отвори. От него се виждаше скосен покрив, по-долу беше кухнята. Снегът беше утъпкан там, където беше скочил Лев. Тя беше много ядосана. Бяха оцелели по чудо, а сега той отново рискуваше живота им.

Днес беше втори ден на Раиса в средно училище №151. Директорът на училището, Виталий Каплер, мъж на около петдесет, беше повече от щастлив, че Раиса попълни педагогическия колектив, защото щеше да поеме част от неговите уроци и той щеше да има възможност, както твърдеше, да навакса с документацията. Раиса не беше сигурна дали идването ѝ наистина ще го освободи да върши друга работа, или просто ще работи по-малко. От първите впечатления доби представата, че той предпочита книжната работа пред преподаването. Но тя с удоволствие започваше работа веднага. Съдейки по няколкото урока, които беше провела, учениците тук не бяха толкова пристрастени към политиката както в Москва. Те не започваха да ръкопляскат при споменаването на партийни дейци, не се надпреварваха на всяка цена да докажат предаността си към партията и, общо взето, приличаха много повече на нормални деца. Имаха различен произход и възпитание, бяха от семейства, дошли от всички краища на страната. Същото важеше и за учителите. Почти всички бяха прехвърлени във Волск от различни региони на Съветския съюз. Преживели всички несгоди като нея, те я посрещнаха дружелюбно, но разбира се, и подозрително. Коя беше тя? Защо беше тук? Беше ли наистина такава, каквато? Но тя не обръщаше внимание на това, такива въпроси си задаваха всички за всекиго. За първи път след пристигането си в този град Раиса разбра, че може да започне тук нов живот.