Том Смит - Дете 44

— Те не оставят хората на мира. Сигурно събират компромат срещу мен. Може би искат да гасна тук в забрава, преди да ме ликвидират. Но аз имам още малко време. И искам да го използвам, за да открия човека, извършил всичко това. Той трябва да бъде заловен. Разбирам, че от това няма ти стане по-леко. Но има начин да оцелееш. Малко преди да ме арестуват, ще засилят следенето. Тогава може да отидеш при тях и да им разкажеш някаква история за мен, да ме предадеш.

— А какво трябва да правя дотогава? Да стоя в онази стая и да чакам? Да лъжа заради теб? Да те прикривам?

— Съжалявам.

Раиса поклати глава, обърна се и тръгна обратно към града. Останал сам, Лев включи фенерчето. Силите го напускаха, движенията му станаха бавни — той изведнъж загуби интерес към разследването. Нима това начинание беше егоистично и безполезно? Не беше се отдалечил много, когато отново чу стъпки в снега. Раиса се връщаше.

— Сигурен ли си, че този човек е убивал и преди?

— Да. И ако открием и друга жертва, делото ще се поднови. Доказателствата срещу Варлам Бабинич са свързани само с това момиче. Ако има втора жертва, делото срещу него ще увисне.

— Ти каза, че този младеж, Варлам, е умствено изостанал. Подходящ е като идеален извършител на всякакво престъпление. Може просто да го обвинят и за двете.

— Права си. Има такава опасност. Но втора жертва е единствената възможност, която имам, случаят да бъде разгледан повторно.

— Значи, ако намерим друг труп, ще започне разследване. Ако не намерим, обещаваш да се откажеш.

— Да.

— Добре тогава. Ти водиш.

След кратко колебание двамата тръгнаха несигурни и навлязоха по-дълбоко в гората.

След като почти трийсет минути вървяха един до друг, Раиса посочи нещо отпред. Следите им се пресичаха от две други, на възрастен и дете, които също са вървели един до друг. Не личеше детето да е било дърпано или влачено. Следите на възрастния бяха огромни и дълбоки. Бил е висок и тежък мъж. Детските стъпки бяха едва забележими. Детето е било съвсем малко.

Раиса се обърна към Лев.

— Следите могат да продължат чак до някое село.

— Възможно е.

Тя разбра. Лев щеше да ги проследи докрай.

Вървяха доста дълго, следвайки стъпките, но по нищо не личеше, че това са следите, които търсят. Лев започна да се съмнява дали Раиса не беше права. Може би обяснението ще бъде съвсем невинно. И изведнъж се спря като вкаменен. Снегът пред тях беше изгладен, като че ли някой е лежал там. Лев се втурна напред. Следите се преплитаха като при борба. Възрастният явно се е отдалечил от мястото на борбата, а стъпките на детето се връщаха обратно, като разстоянията между тях станаха неравни — детето е тичало. По единствения отпечатък от детска ръка можеше да се предположи, че детето е падало. Но е станало и продължило да бяга, преди отново да падне. Отново се е борило, макар да не беше ясно с какво или с кого: други стъпки нямаше. Каквото и да е станало тук, детето бе успяло да се изправи и отново да затича. Отчаянието му личеше по стъпките в снега. Но следи на възрастния не се виждаха. Появиха се отново след няколко метра. Дълбоките отпечатъци от ботуши идваха откъм дърветата. Но имаше нещо странно — възрастният е тичал на зигзаг, приближавайки се несигурно към детето. Беше безсмислено. Отдалечил се от него, е променил решението си и е затичал отново напосоки към детето. Ако се съдеше по ъгъла на стъпките, го е настигнал някъде след следващото дърво.

Раиса се спря и се вгледа там, където следите се пресичаха. Лев я докосна по рамото.

— Остани тук.

Той заобиколи дървото. Първо видя окървавения сняг, после голите крака и обезобразеното тяло. Беше момче, не повече от тринайсет-четиринайсетгодишно. Дребно, с крехко телосложение. Както и момичето, лежеше по гръб с вперени в небето очи. В устата му имаше нещо. С крайчеца на окото си Лев долови движение. Обърна се и видя Раиса, впила поглед в трупа на момчето.

— Добре ли си?

Тя бавно притисна с ръка устата си и кимна леко.

Лев коленичи до тялото на момчето. Около глезена му имаше завързано въже. Беше отрязано и само крайчецът се влачеше в снега. Кожата беше зачервена там, където въжето се е трило и впивало в нея. Лев се стегна и погледна лицето на момчето. Устата му беше пълна с пръст, което създаваше впечатление, че то вика. За разлика от случая с Лариса, тялото не беше покрито със сняг. Беше убито по-късно, може би през последните седмици. Лев се наведе над трупа и взе от устата му щипка черна пръст. Разтри я с пръсти. Беше груба и суха и не приличаше на земя. Буците бяха едри и различни по големина и се разсипваха при допир. Не беше пръст. Беше дървесна кора.