Том Смит - Дете 44

— Кажете ми, Лев, какво ще намерим в края на тези следи?

— Нямам представа.

— Но това са вашите следи.

Нестеров посочи отпечатъците пред тях и тези, които току-що оставяше Лев. Те бяха съвсем еднакви.

— Ще намерим тялото на мъртво дете.

— Което вече сте открили?

— Преди два дни.

— Но не сте докладвали?

— Исках да установя, че Варлам Бабинич няма нищо общо с това убийство.

— Страхувахте се, че ще обвиним него?

— И все още се страхувам.

Дали Нестеров ще посегне към пистолета? Лев чакаше. Нестеров изпуши цигарата, без да спира. Не размениха повече нито дума, преди да стигнат до трупа. Момчето лежеше в същото положение, по гръб, голо, със земя в устата, с обезобразени корем и гърди. Лев поизостана, докато Нестеров правеше огледа. Той не бързаше. Лев виждаше, че началникът му е разярен от престъплението. Това беше някакво утешение.

Най-после Нестеров се приближи към Лев:

— Искам да се върнете и да се обадите в прокуратурата. А аз ще остана тук при момчето.

Не забравяйки за опасенията на Лев, генералът добави:

— Варлам Бабинич явно няма нищо общо с това убийство.

— Съгласен съм.

— Това са два различни случая.

Лев го погледна неразбиращо, объркан от думите му.

— Но децата са били убити от един и същи човек.

— Момиче е било изнасилено и убито. Момче е било изнасилено и убито. Това са различни престъпления. Различни извращения.

— Ние не знаем дали момчето е било изнасилено.

— Погледнете го!

— Не вярвам, както не вярваше и лекарят, с когото говорих, че момичето е било изнасилено.

— Тя беше гола.

— Но и двамата имат дървесна кора, стрита дървесна кора, в устите си.

— Устата на Лариса е била пълна с пръст.

— Не е така.

— Варлам Бабинич призна, че е натъпкал пръст в устата ѝ.

— Ето защо не може той да е убиецът — земята е замръзнала. Ако е било пръст, откъде я е взел? Устата ѝ беше пълна с дървесна кора, както и устата на момчето. Кората е била приготвена предварително, но аз не зная защо.

— Бабинич всичко си призна.

— Той ще си признае каквото искате, стига да го попитате няколко пъти.

— Защо сте толкова сигурен, че убиецът е един и същ? Едното дете е убито до гарата: невнимателно, безразсъдно, на място, където са могли да го видят, а пътниците да чуят виковете. Това е идиотско престъпление и идиотът си призна. А момчето е заведено дълбоко в гората, на час път от гарата. Убиецът се е погрижил никой да не му пречи. Извършено е от друг човек.

— Кой знае как е било, може би е искал да заведе и момичето навътре в гората, но то е променило решението си и се е наложило да го убие там. Защо и двете жертви имат въжени примки около глезените?

— Това са различни престъпления.

— Оставам с впечатлението, че вие толкова бързате да предадете делото в съда, че сте готов да повярвате на всичко.

— Не, вие ми кажете що за човек е този, който изнасилва момиче и го убива, а после изнасилва и убива момче? Кой е този човек? Работя в милицията от двайсет години и никога не съм срещал подобно нещо. Дори не съм чувал за нещо подобно. Можете ли да ми дадете пример?

— Момичето не е било изнасилено.

— Прав сте. Убито е по друга причина — заради русата коса. Убито е от психопат. И момчето не е убито безпричинно. Но е убито от човек, който страда от друго заболяване.

23 март

Александър затвори гишето за билети, спусна щората и се облегна на стола. Помещението беше малко, не повече от два квадратни метра, но на него му харесваше, че е само негово. Не го делеше с никого, нито някой надзираваше работата му. Имаше известна свобода, нямаше норма или отчитане на производствени показатели. В положението му имаше само един недостатък. Всички, които го познаваха, предполагаха, че е разочарован от обрата, който беше му поднесъл животът.

Преди пет години Александър беше най-бързият спринтьор в училище №151. Никой не се съмняваше в успеха му на национално равнище, може би дори на международно, ако Съветският съюз участваше в Олимпийските игри. Но вместо това той се озова зад прозорчето на гишето за билети, гледайки как другите тръгват на път, докато той самият нямаше къде да отиде. Години наред бе подложен на строг режим на тренировки и печелеше регионалните състезания едно след друго. И за какво? За да следи сега разписанията на влаковете, да продава билети: работа, която би могъл да върши всеки. Александър помнеше как мечтата му се бе разбила на пух и прах. Двамата с баща му заминаха за Москва за подбора в Централния спортен клуб на армията. ЦСКА беше част от въоръжените сили и беше известен с това, че избира най-добрите атлети от цялата страна и ги прави изключителни спортисти. Наистина отхвърляха деветдесет процента от кандидатите. Александър вложи всичките си сили, но на финала му прилоша. Подобри собственото си време, но не можа да се класира. На връщане баща му се опита да намери в отказа нещо положително. Каза, че несполуката ще го накара да тренира по-усилено, че следващата година непременно ще успее и ще стане по-силен, защото ще се бори за мечтата си. Но Александър беше дал всичко от себе си и то се оказа недостатъчно. Нямаше да има следваща година. Макар баща му да продължи да настоява, Александър се предаде, а скоро се предаде и баща му. Напусна училище, започна работа и затъна в ежедневието.