Том Смит - Дете 44

Изведнъж някой заблъска по вратата. Първата мисъл на Александър беше, че е баща му — или го е видял, или е знаел през цялото време. Но после се досети, че чукането не идва отвън. Младежът блъскаше по вратата, за да го пуснат да излезе. Дали беше променил решението си? На кого говореше? Александър загуби ума и дума. Чуваше гласове отвън. Младежът вече не изглеждаше кротък и притеснен. Беше се преобразил. Ядосан и отвратен, той заплю Александър в лицето. Капката слюнка се стече по бузата му и той я избърса. Мислите му се объркаха, без да разбира какво става, и той блъсна младежа във вратата.

Дръжката на вратата се разтресе. Отвън прозвуча силен глас:

— Александър, генерал Нестеров е, човекът с теб е сътрудник на милицията. Заповядвам ти да отвориш вратата. Или ще се подчиниш, или ще извикам родителите ти, за да видят как те арестувам. Баща ти е болен, нали? Ако научи за престъплението ти, това ще го убие.

Беше прав — това щеше да убие баща му. Александър се втурна да отваря, но будката беше толкова тясна, че отпуснатото тяло на младежа препречваше пътя. Наложи се да го дръпне встрани, за да може да отключи вратата. Веднага щом я отвори, отвън се протегнаха нечии ръце и го издърпаха в чакалнята.

Лев гледаше Александър, първия човек, когото срещна, когато слезе от московския влак, който му донесе цигара и му помогна да претърсят гората. Но сега той с нищо не можеше да му помогне.

Нестеров надникна в будката, където все още лежеше на пода милиционерът, замаян и смутен от факта, че е бил надвит.

— Измъкнете го оттам.

Двама милиционери влязоха вътре и помогнаха на пострадалия си колега да стигне до колата. Като видя какво бе направил с един от хората му, заместникът на Нестеров удари Александър в лицето. Генералът се намеси, преди да е успял да го удари повторно.

— Достатъчно.

Заобиколи задържания и каза, подбирайки думите си:

— Разочарован съм да те заловя с това занимание. Никога не бих помислил.

Александър изплю кръв на пода, но не отговори. Нестеров продължи:

— Кажи ми защо.

— Защо ли? Не знам защо.

— Извършил си много сериозно престъпление. Съдията ще те осъди на пет години и няма да обърне внимание, че съжаляваш.

— Не съм казал, че съжалявам.

— Браво, Александър, но искам да видя как ще се държиш, когато научат всички. Ще бъдеш унижен и опозорен. Дори след като излежиш петте години, няма да можеш да се върнеш да живееш и работиш тук. Ще изгубиш всичко.

Лев пристъпи напред.

— Просто го попитайте.

— Има начин да избегнеш този срам. Трябва ни списък на всички мъже в града, които правят любов с други мъже, с младежи, с момчета. Ще ни помогнеш да съставим такъв списък.

— Не познавам други. За първи път ми е…

— Ако не ни помогнеш, ще те арестуваме, ще заведем дело и ще извикаме родителите ти в съда. Те сега сигурно вече си лягат? Мога да изпратя един от хората си да ги доведе.

— Недейте.

— Помогни ни и няма да споменем нищо на родителите ти. И може би нещата няма да стигнат до съд. Може би позорът ти ще остане тайна.

— За какво става дума?

— За убийство на малко момче. Ще помогнеш на обществото и ще изкупиш престъплението си. Ще съставиш ли такъв списък?

Александър докосна разкървавената си устна.

— А какво ще стане с хората от списъка?

29 март

Лев седеше на края на леглото и си мислеше как стана така, че опитът му да поднови разследването се превърна в обхванал целия град погром. През последната седмица милицията беше арестувала около сто и петдесет хомосексуалисти. Само в днешния ден Лев арестува шестима, с което закръгли бройката си на двайсет. Някои арестуваха на работните места, слагаха им белезници и ги отвеждаха под погледите на колегите. Други измъкваха от къщи, разделяха ги със семействата — жените им умоляваха, убеждаваха, че е станала грешка, неспособни да проумеят обвиненията.

Нестеров можеше да бъде доволен. Съвсем случайно беше открил втори нежелан член на обществото: заподозрян, когото можеше да нарече убиец, без да нарушава теорията за обществения ред. Убийството се смяташе за отклонение от нормалното. И всички тези хора станаха отклонение от нормалното. Нестеров можеше да обяви, че полската милиция е започнала безпрецедентен лов на убиец. Това непредпазливо твърдение можеше да му струва кариерата, ако усилията не бяха насочени към хора, отхвърлени от обществото. В милицията не достигаше място, кабинетите на сътрудниците бяха превърнати във временни килии и стаи за разпити. Дори при тези импровизирани мерки се наложи да заключват по няколко мъже в килия, а на охраната бе наредено да не сваля очи от тях.