Том Смит - Дете 44

Както обикновено, приключи работа в осем вечерта. Излезе от гишето и заключи вратата. Живееше с родителите си на втория етаж на гарата, приспособен за жилище. Формално баща му се водеше началник на гарата. Но не беше добре със здравето. В болницата не можеха да му поставят диагноза, освен че беше с наднормено тегло и пиеше прекалено много. Докато майка му имаше завидно здраве и като се изключат тревогите около болестта на съпруга ѝ, беше с весел нрав. И имаше за това сериозна причина — те бяха щастливо семейство. Заплатата в железниците беше скромна, те нямаха особени привилегии или власт. Но вместо да делят някоя квартира с друго семейство, имаха предимството да живеят в самостоятелно жилище с всички удобства и топла вода. В замяна работният им ден продължаваше двайсет и четири часа. В квартирата от гарата беше прокаран звънец. Трябваше да бъдат на разположение, ако имаше нощен влак или рано сутрин. Но тези неудобства бяха дребни в сравнение с предимствата, още повече че те семейно споделяха задълженията си. Жилището беше достатъчно голямо за две семейства. Сестрата на Александър бе омъжена за чистач, с когото работеха в автозавода, и се преместиха в нов апартамент в добър район. Очакваха първото си дете. Това означаваше, че Александър, който беше на двайсет и две години, нямаше за какво да се тревожи. Един ден щеше да поеме поста на баща си и жилището щеше да бъде негово.

В стаята си той съблече униформата, преоблече се и седна да се храни с родителите си: за вечеря имаха грахова супа, риба и каша. За баща му бе приготвено парче телешки дроб. Макар че беше скъп и се намираше извънредно трудно, дробът му беше препоръчан от лекарите. Баща му спазваше строга диета, която изключваше алкохола, а от това според него му ставаше по-зле. Не разговаряха по време на вечерята. Баща му, изглежда, не беше в настроение и почти не се хранеше. След като изми чиниите, Александър каза, че отива на кино. Баща му вече беше си легнал. Александър го целуна за лека нощ и каза да не се тревожи, защото той ще стане и ще посрещне сутрешния влак.

Във Волск имаше само едно кино, макар че допреди три години нямаше нито едно. Църквата беше превърната в зала с шестстотин места, където показваха съветски филми, много от които хората не бяха гледали. Това бяха „Двамата бойци“, „Без вина виновни“, „Подвигът на разузнавача“ и „Среща на Елба“, най-популярните филми от последните години, които Александър беше гледал по няколко пъти. След откриването на киното той започна често да идва тук и това стана любим начин да прекарва времето си. Заради спорта не се пристрасти към алкохола и не беше твърде общителен. Като влезе във фоайето, видя, че дават „Незабравимата година“. Беше го гледал преди няколко вечери и много пъти преди това. Филмът му харесваше не толкова заради сюжета, а заради това, че показваха Сталин. Интересно му беше дали Сталин е избрал актьора за ролята. Какво ли е да гледаш как друг човек те пресъздава на екрана и да му подсказваш какво прави правилно и какво не. Александър прекоси фоайето. Не се нареди на опашката, а тръгна към парка.

В центъра на Парка на победата имаше бронзова статуя на трима войници, преметнали автомати през рамо и вдигнали свити юмруци към небето. Официално паркът се затваряше за през нощта. Но нямаше ограда и правилото не се спазваше. Александър знаеше как да влезе: трябваше да завие по пътеката, скрита от погледите от дървета и храсти. Сърцето му започна да бие по-силно, както ставаше винаги, докато обикаляше бавно парка. Но тази вечер, изглежда, беше сам и след като се поразходи още малко, реши да се прибере.

Изведнъж пред него се появи мъж. Александър се спря. Мъжът се обърна с лице към него. По напрегнатото мълчание личеше, че и двамата са тук по една и съща причина. Александър тръгна напред, а мъжът изчака да го настигне. След като се изравниха, се огледаха, за да се уверят, че са сами, и едва тогава се погледнаха. Младежът беше по-млад, на около деветнайсет години. Изглеждаше притеснен и Александър предположи, че му е за първи път. Мълчанието наруши Александър.

— Знам едно място, където можем да отидем.

Младежът отново се огледа, после кимна, без да каже нищо. Александър продължи:

— Следвай ме, но на разстояние.

Двамата тръгнаха поотделно. Александър вървеше на стотина крачки пред спътника си. Обърна се и видя, че младежът го следва.

Когато стигна до гарата, първо провери дали родителите му не са на прозореца. Незабелязан от никого, влезе в чакалнята, като че ли се канеше да се качи на влак. Без да включва осветлението, отключи будката за билети и влезе, като остави вратата отворена. Бутна стола встрани. Нямаше много място, но беше достатъчно. Зачака, поглеждайки часовника си и недоумявайки защо мъжът се бави, но се сети, че беше вървял много бързо. Най-сетне чу някой да влиза в гарата. Вратата на будката се отвори широко. Младежът влезе и двамата за първи път се огледаха добре. Александър пристъпи напред, за да затвори вратата. Звукът от превъртането на ключа го възбуждаше. Означаваше, че са в безопасност. Почти се докосваха, но не съвсем, не знаеха кой ще направи първата стъпка. Александър харесваше този момент и изчака по-дълго, преди да се наведе напред и да го целуне.