Том Смит - Дете 44

Разгневен, Лев се приближи до началника си.

— Тези мъже са невинни.

Нестеров го изгледа озадачен.

— Всички те са виновни. Въпросът е кой от тях е виновен и в убийство.

Раиса гледаше как Лев тропа с крака и от ботушите му на пода падат буци мръсен сняг. Той не вдигаше поглед и не забелязваше жена си. Беше непоносимо да гледа разочарованието му. Той вярваше, искрено вярваше в успеха на повторното разследване. Възлагаше надежди на нереалната мечта за изкупление: последния акт на правосъдието. Тъкмо на това се присмя тя онази нощ в гората. Но съдбата се присмя още по-жестоко над Лев. В търсене на справедливост той беше освободил ужаса. В търсене на убиеца сто и петдесет мъже щяха да изгубят живота си, ако не в буквален, то в друг смисъл — щяха да изгубят семействата и домовете си. И сега, гледайки приведените рамене и изопнатото лице на мъжа си, тя осъзна, че той никога не е правил нещо, без да вярва в него. У него нямаше нито цинизъм, нито пресметливост. И нямаше нищо странно, че той е вярвал и в брака им: вярвал е, че ги свързва любов. Но всичките му заблуди — за държавата, за връзката им — бяха разбити на пух и прах. Раиса му завиждаше. Дори сега, дори след всичко случило се, той беше способен да се надява. Все още искаше да вярва в нещо. Пристъпи напред, седна до него на леглото и плахо го хвана за ръката. Той я погледна учудено, не каза нищо, приемайки жеста. И те заедно загледаха как се топеше снегът.

30 март

Детски дом №80 беше пететажна тухлена сграда, от едната страна на която с избелели букви беше написано „Слава на труда!“. На покрива стърчеше дълга редица от комини. На прозорците с решетки висяха мръсни парцали вместо пердета и вътре не се виждаше нищо. Лев почука на вратата. Никой не отвори. Натисна дръжката. Беше заключено. Почука на прозореца. Парцалът се отмести. За миг се мярна лице на малко момиче като мръсно привидение и парцалът отново се спусна. Лев беше дошъл заедно с Мойсеев, офицер от милицията, който изглеждаше като униформен главорез. След като чакаха дълго, входната врата се отвори. Възрастен мъж с връзка месингови ключове в ръка се вторачи в двамата офицери. Като видя униформите им, раздразнителността на лицето му се смени с почтителност. Той леко се поклони.

— С какво мога да ви услужа?

— Ние разследваме убийство на едно момче.

Детският дом се помещаваше в бивша фабрика, откъдето беше изнесено оборудването. В партера на обширно пространство се намираше трапезарията, не защото вместо машините тук бяха внесени маси и столове, каквито нямаше, а защото на пода с кръстосани крака седяха в редици деца, притиснати едно до друго и опитващи се да се хранят. В ръцете си стискаха дървени купи с нещо, което приличаше на водниста зелева супа. Лъжици имаха само големите деца. Останалите или седяха и чакаха за лъжица, или сърбаха направо от купите. Щом приключеше, детето облизваше цялата лъжица, преди да я подаде на следващото.

Лев идваше в детски дом за първи път. Влезе вътре и огледа помещението. Трудно беше да прецени колко са децата — двеста, триста, на възраст от четири до четиринайсет. Никое не му обърна внимание: бяха прекалено заети или със супата, или с очакване на лъжицата. Всички мълчаха. Чуваше се само стържене на лъжиците по дъното на купите и мляскане.

Лев се обърна към възрастния мъж:

— Вие ли сте директорът?

Кабинетът на директора беше на първия етаж и гледаше към партера на фабриката, където седяха децата като изделия на масовото производство. В кабинета няколко по-големи момчета играеха карти на бюрото на директора. Той плесна с ръце.

— Вървете в стаята си.

Момчетата се вторачиха в Лев и Мойсеев. Лев предположи, че раздразнението им идва от това, че им нареждаха какво да правят. В очите им се четеше ум и опит, който надхвърляше възрастта им. Без да отронят и дума, те се скупчиха като глутница вълчета, прибраха картите и кибритените клечки, които използваха за чипове, и се изнизаха от стаята.

Щом излязоха, директорът си наля питие и направи знак на Лев и Мойсеев да седнат. Лев остана прав, оглеждайки стаята. Имаше един-единствен метален шкаф. Най-долното чекмедже беше огънато от удар. Горното беше полуотворено и от него се подаваха смачкани документи.

— Намерихме убито момче в гората. Чули ли сте за това?

— Ваши колеги вече ми показаха снимки на момчето и ме питаха дали го познавам. Казах, че не го познавам.

— Но не можете ли да кажете със сигурност дали липсва някое дете?