Том Смит - Дете 44

Затвори вратата на касата, заключи и погледна часовника в залата. Пусна ключовете в джоба си и излезе на перона. Една двойка чакаше влака. Познаваше ги само по лице, но не и по име. Те му махнаха и той махна в отговор, отиде до края на перона и погледна към приближаващия влак. Беше дошъл навреме. Слезе от перона, легна на релсите и се загледа в нощното небе.

Надяваше се, че родителите му ще повярват на оставената от него бележка. В нея обясняваше, че така и не е могъл да се съвземе от огорчението от неуспеха да стане бегач на къси разстояния. И че никога не си е простил това, че е разочаровал баща си.

Същия ден

През последните четири години Нестеров обещаваше на семейството си ново жилище, обещание, което доскоро непрекъснато повтаряше. Но сега вече не вярваше, че ще им дадат по-добра квартира; както не вярваше, че ако ще той и жена му да се скъсат от работа, трудът им няма да се превърне в материални блага. Живееха на улица Кропоткинска, в покрайнините на града, близо до дъскорезниците. Къщите на тази улица бяха построени как да е; всичките бяха с различни форма и размери. Голяма част от свободното си време Нестеров използваше, за да направи подобрения вкъщи. Той беше добър дърводелец и смени рамките на прозорците и вратите. Но с годините основите поддадоха и предната част на къщата се наклони напред под такъв ъгъл, че вратата не се отваряше докрай и опираше в земята. Преди няколко години иззида пристройка, която използваше за работилница. Двамата с жена си Инеса изработваха маси и столове, като обзавеждаха къщата с мебели, от които имаха нужда. Вършеха това не само за собственото си семейство, но и за съседите от улицата. Трябваше само да им донесат материал, а после да им се отблагодарят с храна или алкохол.

Но в края на краищата никакви ремонти не бяха в състояние да компенсират недостатъците на къщата. Нямаше течаща вода, а най-близкият кладенец беше на десет минути път. Нямаше и канализация, тоалетната беше зад къщата. Когато се нанесоха, тя беше в ужасно състояние и почти се разпадаше. Беше прекалено плитка и вътре не можеше да се влезе, без да си запушиш носа заради неприятната миризма. Нестеров направи нова, на друго място, като работеше дори и нощем, за да я завърши по-бързо. Иззида здрави стени, изкопа дълбока яма и сложи варел с дървени стърготини, за да се почиства. Въпреки това съзнаваше, че семейството му живее в мизерни условия, без минималните блага на цивилизацията и без надежда за по-добро бъдеще. Беше на четирийсет години. Заплатата му беше колкото на работниците от автозавода. Мечтата му да осигури на семейството си прилично жилище бе рухнала.

На входната врата се почука. Беше вече късно. Нестеров, който още не беше свалил униформата си, чу, че Инеса отваря. След малко влезе в кухнята.

— За теб е. От работата ти. Не го познавам.

Генералът излезе в коридора. Отвън стоеше Лев. Нестеров се обърна към жена си.

— Сам ще се оправя.

— Ще влезете ли вътре?

— Не, няма да отнеме много време.

Инеса погледна Лев и ги остави сами. Нестеров излезе навън и затвори вратата.

През целия път дотук Лев беше тичал. Новината за смъртта на Александър го накара да забрави всякакво благоразумие и предпазливост. Вече не изпитваше разочарование и меланхолия, които го измъчваха през цялата седмица. Беше разстроен, чувстваше се участник в гротесков фарс — наивен мечтател, търсещ справедливост, но оставящ след себе си само смърт и разрушение. Стремежът му да бъде заловен убиецът доведе до кръвопролитие. Раиса през цялото време знаеше за това, още в гората, преди две денонощия, опита се да го предпази, но той упорстваше като дете, впуснало се в приключение.

Какво може да постигне един човек?

Той вече имаше отговор: съсипването на живота на двеста души, самоубийството на млад мъж и смъртта на лекар. Прерязаното на две от влака тяло на младия касиер: такива плодове донесоха усилията му. Заради това бе рискувал живота си, както и живота на Раиса. Това бе неговото изкупление.

— Александър е загинал. Самоубил се е, като се е хвърлил под влака.

Нестеров наведе глава.

— Съжалявам. Дадохме му възможност сам да намери решение. Може би не е могъл. Сигурно е бил много болен.

— Ние сме виновни за смъртта му.

— Не, той беше болен.

— Той беше на двайсет и две години. Имаше майка и баща и обичаше да ходи на кино. А сега е мъртъв. Но затова пък, ако намерим друго мъртво дете, ще можем да обвиним Александър и да приключим случая за рекордно време.