Том Смит - Дете 44

— Колко деца имате?

Отговори Инеса:

— Две момчета.

— През гората ли отиват на училище?

— Да, по-рано минаваха оттам.

— Но вече не минават оттам, нали?

— Караме ги да вървят през града. Оттам е по-далеч и те се оплакват. Налага се да ги изпращам, за да съм сигурна, че няма да минат през гората. Но на връщане няма друг начин, освен да им вярваме. И двамата сме на работа.

— А утре ще минат ли през гората? Сега, когато убиецът е заловен?

Нестеров стана, наля чай и сложи чашата пред Лев.

— Искаш ли нещо по-силно?

— Ако имате.

Нестеров извади половин бутилка водка и наля в три чаши, една за себе си, една за жена си и една за Лев.

Алкохолът опари раната в устата на Лев. Може да я дезинфекцира, помисли си той.

Нестеров седна и напълни отново чашата му.

— Какво търсиш във Волск?

Лев потопи окървавеното парцалче в купата, поизплакна го и го притисна към окото си.

— Дошъл съм да разследвам убийството на тези деца.

— Това е лъжа.

Лев трябваше да спечели доверието на този човек. Не можеше да направи нищо без помощта му.

— Прав сте. Но в Москва стана едно убийство. Не ми беше наредено да го разследвам. Беше ми наредено да го потуля, без да се вдига много шум. Изпълних дълга си. Но се провалих, когато отказах да изоблича съпругата си като шпионка. Решиха, че съм се компрометирал, и за наказание ме преместиха тук.

— Значи наистина си компрометиран офицер?

— Така е.

— Защо тогава така си се вкопчил в това дело?

— Защото са убити три деца.

— Не вярваш, че Варлам е убил Лариса, защото си сигурен, че тя не е първата жертва на убиеца. Прав ли съм?

— Лариса не е първата жертва. Той е убивал и преди. Вероятно е и момчето в Москва да не е първата му жертва.

— Лариса е първото дете, убито в този град. Това е истината, кълна се.

— Убиецът не живее във Волск. Убийствата са извършени близо до гарата. Той пътува с влак.

— Пътува и убива деца? Що за човек е това?

— Не знам. Но в Москва го е видяла една жена. Видяла го е с жертвата. Тя може да ни го опише. Но имаме нужда от всички рапорти за убийства във всеки по-голям град от Свердловск до Ленинград.

— Няма централизирана картотека.

— Затова трябва вие да отидете във всеки град и да проучите всеки един от случаите. Ще трябва да ги убедите, а ако откажат, да разговаряте с местни жители. И да научите подробности от тях.

Идеята беше нелепа. Нестеров би трябвало да се разсмее. Беше длъжен да арестува Лев. Но вместо това попита:

— Защо трябва да го правя за теб?

— Не за мен. Видяхте какво е сторил с децата. Направете го за хората, с които живеем. За нашите съседи, за пътниците във влака, направете го за децата, които не познаваме и никога няма да срещнем. Аз нямам властта да изискам тези сведения. Не познавам никого в милицията. А вие познавате тези хора и те ви вярват. Можете да получите тези дела. Ще търсите случаи за убийства на деца: случаите могат да бъдат разкрити или не. Навсякъде би трябвало да личи еднакъв почерк: устата да е пълна с дървесна кора, а стомахът да липсва. Телата е вероятно да са намерени на безлюдни места: в гора, на брега на река, може би недалеч от гара. И около глезените да е вързана въжена примка.

— А ако не открия нищо?

— Щом има три, на които попаднах случайно, ще има и още.

— Трябва да поема голям риск.

— Да, така е. И ще се наложи да лъжете. Няма да можете да разкажете на никого за истинската причина. Няма да можете да разкажете и на офицерите си. Не бива да имате доверие на никого. И в замяна за смелостта ви семейството ви може да се озове в ГУЛАГ, а вие да намерите смъртта си. Това е предложението ми.

Лев протегна ръка през масата.

— Ще ми помогнете ли?

Нестеров отиде до прозореца и застана до жена си. Без да го поглежда, тя въртеше замислено чашата с водка в ръката си. Би ли рискувал семейство, дом, всичко, за което бе работил?

— Не.

2 април

Петя се събуди преди зазоряване. Седнал на студените каменни стъпала на входа, чакаше нетърпеливо изгрева на слънцето, за да помоли родителите си за разрешение да се разходи в града. Беше спестявал няколко месеца и имаше пари да си купи още една марка, която да сложи на последната страница на албума си. Баща му беше му подарил първата серия марки на петия рожден ден. Не беше молил за тях, но постепенно се запали по колекционирането, отначало предпазливо, а после все по-настойчиво, докато то се превърна в страст. През последните две години беше изпросил всички марки от съседите и от другите семейства, работещи в колхоза — колективно стопанство №12, към което се числяха родителите му. Дори беше завързал случайни познанства в Гуково, най-близкия град, с надеждата да се сдобие с още марки. С увеличаването на сбирката му си беше купил евтин хартиен албум, в който лепеше марките в правилни редици. Държеше албума в дървена кутия, която баща му беше изработил за него, за да си пази марките. Кутията беше необходима, тъй като Петя не можеше да спи и непрекъснато скачаше да проверява дали покривът не е протекъл, или пък плъховете не са изгризали скъпоценните страници. От всички марки обичаше най-много първите четири, подарени от баща му.