Том Смит - Дете 44

— Какво ще кажеш? Интересува ли те?

— Да, ще го сложа в дървената кутия и там ще го пазя.

Но мъжът, изглежда, не му повярва и замислено поклати глава.

— В албума ми има толкова много марки, че едва ли ще се побере в малката ти кутия.

— Тогава татко ще ми направи друга. Той е много сръчен. И няма да има нищо против. Обича да прави разни неща. Има златни ръце.

— Сигурен ли си, че ще се грижиш за моите марки?

— Да.

— Обещай ми.

— Обещавам.

Мъжът се усмихна.

— Ти ме убеди. Ще ти ги дам. Живея само на три спирки оттук. Хайде, ще ти купя билет.

Петя се канеше да каже, че билет не му трябва, но преглътна думите. Не му се искаше да признае, че понякога нарушава правилата. Докато не получи марките, трябва да се постарае този мъж да не си помисли за него лошо.

Седнал на дървената седалка на електричката, загледан през прозореца към гората, Петя люлееше крака и обувките му почти докосваха пода. Сега стоеше въпросът дали да похарчи копейките си за нова марка. Беше излишно, като се имаха предвид всичките марки, с които ще се сдобие, и той реши да върне парите на родителите си. Ще е хубаво да споделят късмета му. Мъжът прекъсна неговите мисли, като го потупа леко по рамото.

— Пристигнахме.

Електричката беше спряла насред гората, далеч преди град Шахти. Това беше спирка за хора, които искат да си починат от града. Сред храстите имаше утъпкани пътечки. Но сега времето не беше подходящо за разходки. Снегът бе започнал да се топи. Гората беше мрачна и неприветлива. Петя се обърна към спътника си и изгледа елегантните му обувки и черната чанта.

— Тук ли живеете?

Мъжът отрицателно поклати глава.

— Тук имам вила. Не мога да държа марките вкъщи. Страхувам се, че децата ми ще ги намерят и ще ги пипат с мръсни ръце. Но се налага да продам вилата. Така че няма да има къде да държа марките.

Той слезе от влака. Петя го последва, стъпи на перона. Освен тях не слезе никой друг.

Мъжът навлезе в гората, Петя вървеше след него. Вилата обясняваше всичко. Петя не познаваше друг човек, който да е достатъчно богат, че да има лятна къща, но знаеше, че те се намират в гората или до езеро и море. По пътя мъжът продължаваше да говори:

— Разбира се, би било хубаво децата ми да се увличат от марки, но те не проявяват никакъв интерес към тях.

Петя се замисли дали да не каже, че може би децата имат нужда от време. И той не стана отведнъж запален колекционер. Но беше достатъчно съобразителен да разбере, че не е в негов интерес децата на този мъж да се интересуват от марки. Затова не каза нищо.

Мъжът се отклони от пътеката и тръгна доста бързо през гората. Петя се стараеше да не изостава. Мъжът не намаляваше ход и Петя трябваше почти да тича.

— Как се казвате? Бих искал да кажа на родителите си името на човека, който ми е дал марките, ако не ми повярват.

— Не се тревожи за родителите си. Ще им напиша бележка, за да им обясня как си се сдобил с албума. Дори ще им дам адреса си, ако искат да проверят.

— Много ви благодаря…

— Наричай ме Андрей.

След известно време мъжът се спря, наведе се и отвори чантата. Петя също се спря и се огледа за вилата. Но не видя нищо. Може би трябваше да повървят още малко. Пое си дълбоко дъх и погледна нагоре към голите клони на високите дървета, които пресичаха сивото небе.

Андрей гледаше отгоре тялото на момчето. По главата му се стичаше кръв към слепоочието и бузата. Андрей коленичи и притисна пръст на врата му, опитвайки се да напипа пулс. Беше живо и това беше добре. Обърна го по гръб и започна да го съблича като кукла. Съблече палтото, ризата му, свали обувките и чорапите. Накрая свали панталоните и бельото. Събра дрехите накуп, взе чантата си и се отдалечи от детето. След двайсетина крачки се спря край паднало дърво. Захвърли евтините дрешки настрани. Извади от чантата си кълбо грубо въже. Върна се при момчето и завърза единия край около глезена му. Направи стегнат възел и го изпробва, като го подръпна дали няма да се развърже. Възелът беше здрав. Върна се, като внимателно развиваше въжето, сякаш в другия край на което имаше шашки динамит. Стигна до падналото дърво, скри се зад него и легна на земята.

Беше избрал добро място. Зад дървото момчето нямаше да го види, когато дойде в съзнание. Очите му проследиха въжето по земята чак до глезена на детето. В ръката му оставаха още десетина метра. Всичко беше готово. Изведнъж изпита такава възбуда, че му се припика. Страхувайки се да не изпусне момента, когато момчето ще дойде в съзнание, се търколи на една страна, разкопча се и легнал се облекчи. Като свърши, се отмести на сухо място, без да напуска скривалището. Момчето все още беше в безсъзнание. Дойде време за последните приготовления. Андрей свали очилата си, прибра ги в калъфа и ги пусна във вътрешния джоб. Сега, поглеждайки назад, виждаше детето като размазано петно. Примижа силно и успя да види само неясна ивица розова кожа, контрастираща с кафявата земя. Протегна ръка, отчупи клонка от близкото дърво и задъвка кората, при което зъбите му добиха мръснокафяв цвят.