Том Смит - Дете 44

4 юли

Нестеров седеше, заровил пръсти в пясъка. Тази плажна ивица беше любима на жителите на близкия град Ростов на Дон, намиращ се на около четирийсет километра на североизток. Днешният ден не беше изключение. Плажът бе претъпкан. Като че ли градските жители се бяха събудили току-що от зимен сън, телата им изглеждаха бледи и безжизнени след дългата зима. Интересно дали ще може да отгатне по фигурите им какво работят? По-пълните мъже заемаха важни постове. Може би бяха директори на заводи, партийци или офицери с висок ранг от Държавна сигурност, не от онези, които ритат вратите, а от другите, които подписват заповеди за арести. Нестеров внимаваше да не привлича погледите им. Беше зает със семейството си. Двамата му синове играеха в плиткото, жена му лежеше до него и спеше — очите ѝ бяха затворени, ръцете подложени под главата. На пръв поглед изглеждаха напълно задоволено и благополучно образцово съветско семейство. Най-сетне можеха да се отпуснат и да си починат — нали бяха в отпуска, като награда за бързото и ефективно разкриване на две убийства беше му позволено да ползва служебна кола на милицията и безплатни талони за гориво. Бяха му казали да си почива и за известно време да забрави работата. Такива бяха получените разпореждания. Повтаряше ги наум, учудвайки се на иронията на съдбата.

Процесът срещу Варлам Бабинич продължи само два дни, адвокатът пледира, че младежът е невменяем. Според процедурните правила защитата трябваше да се основава на мнението на същите експерти, които използваше и обвинението. Със собствени независими експерти защитата не разполагаше. Нестеров не беше адвокат, но и без това разбираше огромното предимство, което дава на обвинението тази ситуация. В случая с Бабинич защитата трябваше да докаже невменяемост, без да може да призове свидетел, който да не е бил обработен от обвинението. Тъй като в болница №379 нямаше психиатри, обвинението бе избрало и призовало в съда лекар без специална подготовка. Докторът обяви, че Варлам Бабинич разбира разликата между добро и зло и знае, че убийството е нещо нередно; че интелигентността на подсъдимия е ограничена, но достатъчна, за да проумее понятия като престъпност, все пак при арестуването си той е казал:

В голяма беда съм.

Защитата нямаше друг избор, освен да призове същия лекар и да се опита да наложи противоположна гледна точка. Но Варлам Бабинич бе признат за виновен. Нестеров получи напечатано на машина писмо, потвърждаващо, че седемнайсетгодишният осъден е екзекутиран с изстрел в тила.

Делото на доктор Тяпкин отне още по-малко време, само един ден. Съпругата му бе свидетелствала, че е бил склонен към насилие, описа болните му фантазии и заяви, че единствената причина да не го изобличи по-рано е, че се е страхувала за живота си, както и за живота на детето си. Тя заяви също пред съда, че се отрича от религията си — юдаизма, и ще възпитава децата си в преданост на идеята на комунизма. В замяна на показанията ѝ беше преместена в Шахти, град в Украйна, където можеше да живее без позорното петно от престъплението на съпруга си. Нямаше нужда дори да сменя името си, тъй като никой извън Волск не беше чувал за убийствата.

След приключването на тези два случая съдът пристъпи към разглеждане на близо двеста дела срещу мъже, обвинени в антисъветска агитация. Хомосексуалистите бяха осъдени на тежък лагерен труд между пет и двайсет и пет години. За да се справи по-бързо с толкова подсъдими, съдията си изработи формула за изнасяне на присъди, които зависеха от характеристиката от работата, от броя на децата и накрая от броя на извършените извратени сексуални контакти. Членството в партията беше утежняващо обстоятелство, тъй като с поведението си петняха репутацията ѝ. Това се смяташе за недопустимо и обвиняемите се изключваха от партията. Въпреки повтарящите се еднообразни заседания Нестеров присъства на всичките от начало до край. След като беше осъден и последният подсъдим, генералът заслужи поздравления от местните партийни ръководители. Бе се справил добре. Беше почти сигурно, че ще получи ново жилище през следващите два месеца или поне до края на годината.

Няколко дни след приключването на съдебните процеси, докато лежеше за поредна нощ буден в леглото, жена му му каза, че няма да мине много време и той все пак ще се съгласи да помогне на Лев. Искало ѝ се той да отхвърли съмненията си и по-бързо да започне да действа. Или чака нейното разрешение? Нищо чудно и така да е. Той залагал на карта не само собствения си живот, но и на цялото семейство. Не би извършил нищо осъдително, ако задава въпроси и прави запитвания. Проблемът е в това, че би действал самостоятелно. Самостоятелните действия винаги са били рисковани, тъй като намеквали, че държавните структури са се провалили: че отделната личност може да постигне успех там, където държавата не може. Генералът беше убеден, че ще може да проведе неофициално разследване, което да изглежда като невинен разговор между колеги. Ако открие, че няма подобни случаи, че няма други убити деца, може да бъде сигурен, че жестоките наказания, за които бе допринесъл, са справедливи и заслужени. Макар да нямаше доверие на Лев и се ядосваше на себе си за съмненията, които той бе посял в душата му, нямаше как да избегне факта, че той бе задал един съвсем обикновен въпрос. Дали работата му имаше смисъл, или беше просто средство за оцеляване? Няма нищо срамно в това да се опитваш да оцелееш — това е основното занимание на мнозина. Обаче достатъчно ли е това, за да живееш в мизерия и дори да не бъдеш възнаграден с чувството на гордост, че усилията ти служат на някаква цел?