Том Смит - Дете 44

Беше малко вероятно да намери нещо ново около смъртта на Лариса, дори като се има предвид некомпетентността и немарливостта на онези, които са оглеждали мястото на престъплението. Ето защо Лев очакваше да намери още един труп. През зимата никой не ходеше в гората и един труп можеше да лежи с месеци и да се запази като този на Лариса. Лев имаше основание да предполага, че тя не е първата жертва. Според лекаря убиецът е знаел какво прави, притежавал е увереност, която се придобива с практиката. Методът на убийството предполагаше рутина, а рутината изискваше многобройни опити. И освен това не биваше да забравя за смъртта на Аркадий.

Започвайки търсенето на лунна светлина и дискретно помагайки си с джобно фенерче, Лев се надяваше да остане незабелязан. Не се съмняваше, че генералът е способен да осъществи заплахата си. Обаче тайната му операция едва не бе разкрита, когато касиерът на гарата, Александър, го видя да навлиза в гората. Той го извика и Лев не можа да измисли правдоподобна лъжа, затова беше принуден да каже истината и да признае, че събира доказателства за убийството на момичето. Помоли Александър да не споменава за това пред никого, за да не попречи на разследването. Александър се съгласи, пожела му късмет и отбеляза, че според него убиецът е пристигнал с влака. Защо иначе трупът беше толкова близо до гарата? Всеки човек от града би намерил по-скришно място в гората. Лев се съгласи, че мястото навежда на размисъл, и си помисли, че трябва да проучи и самия касиер. Макар да изглеждаше мил човек, невинността често е измамна.

Снабден с карта, открадната от милицията, Лев раздели гората, заобикаляща гарата, на четири квадрата. Не откри нищо в първия, където беше открито тялото на жертвата. Земята беше утъпкана от стотици ботуши. Не беше останал дори окървавеният сняг, изчистен, за да се заличат всички следи от престъплението. Доколкото Лев можеше да предположи по девствения сняг, останалите три квадрата не бяха претърсвани. Беше му нужен повече от час, за да претърси и втория квадрат, а когато свърши, пръстите му бяха станали безчувствени от студа. Снегът обаче даваше и предимството, че може да се движи сравнително бързо и да оглежда големи пространства, като отбелязва със собствените си стъпки огледаните вече части.

Беше почти приключил с третия квадрат, когато чу стъпки — скърцането на снега. Изгаси фенерчето, застана зад едно дърво и клекна. Но не можа да се скрие — явно някой вървеше по неговите следи в снега. Трябваше ли да бяга? Това бе единствената му възможност.

— Лев?

Той се изправи и светна с фенерчето. Беше Раиса.

Наведе фенерчето, за да не свети в лицето ѝ.

— Проследиха ли те?

— Не.

— Защо си тук?

— За да ти задам същия въпрос.

— Вече ти казах. Убито е момиче, имат заподозрян, но аз не мисля…

Раиса го прекъсна нетърпеливо и грубо:

— Не мислиш, че е виновен?

— Да.

— И откога това има значение за теб?

— Раиса, просто се опитвам…

— Лев, млъкни. Не мога да понасям да ми говориш, че вършиш каквото трябва, мотивиран от принципи за справедливост или чест. Нека бъдем откровени. Това ще свърши зле, а щом свърши зле за теб, ще свърши зле и за мен.

— Искаш да не правя нищо?

— Може би трябва да ти благодаря, че си започнал частно разследване — каза тя гневно. — Невинни хора страдат навсякъде, из цялата страна, и аз не мога да направя нищо, освен да се опитам да не бъда една от тях.

— Вярваш ли, че ако наведем глави и не правим нищо нередно, няма да пострадаме? Ти и преди не беше направила нищо лошо, но искаха да те ликвидират като предателка. Ако не правим нищо, това не е гаранция, че няма да ни арестуват — усвоил съм този урок.

— Но ти си като дете, което е научило нещо ново. Всички знаят, че няма гаранции. Става въпрос за риска. А този е неприемлив. Мислиш, че ако заловиш истинския виновник, всички невинни мъже и жени, които си арестувал, просто ще изчезнат? Не става въпрос за някакво момиче, а за теб.

— Мразеше ме, когато поддържах партийната линия. Мразиш ме и сега, когато постъпвам правилно.

Лев изгаси фенерчето. Не искаше тя да го вижда разстроен. Разбира се, че беше права. Съдбите им бяха преплетени; той нямаше право да предприема това разследване без нейното одобрение. И освен това нямаше право да спори по морални въпроси.

— Раиса, не мисля, че някога ще ни оставят на мира. Предполагам, че ще изчакат няколко месеца, може би година, и ще ме арестуват.

— Ти не можеш да го знаеш със сигурност.