Том Смит - Дете 44

Раиса пропусна този първи поглед към новия си дом. Спеше, загърната в палтото си, подпряла глава на прозореца, полюшвайки се леко в такт с движението на вагона. Седнал до жена си, с лице по посока на движението, той виждаше как градът се е залепил за автозавода. Преди всичко това беше промишлен гигант и едва след това място за живеене. Светлините от прозорците проблясваха в оранжево на фона на сивото небе. Лев побутна Раиса. Тя се събуди, погледна го с недоумение и зарея поглед през прозореца.

— Пристигнахме.

Влакът спря на гарата. Те взеха куфарите си и слязоха на перона. Беше по-студено, отколкото в Москва — температурата беше по-ниска поне с няколко градуса. Стояха с объркани погледи като две евакуирани деца, озовали се за пръв път на село. Не бяха получили указания. Не познаваха никого. Нямаха дори телефонен номер, на който да се обадят. Никой не ги чакаше.

В сградата на гарата нямаше никого, освен мъжа в касата за билети. Беше млад, на не повече от двайсет години. Погледна ги внимателно, когато влязоха. Раиса се приближи и каза:

— Добър вечер. Трябва да отидем в управлението на милицията.

— От Москва ли сте?

— Да.

Касиерът излезе в чакалнята. Посочи през стъклената врата към улицата.

— Чакат ви.

На стотина крачки от входа беше спряла милиционерска кола.

Раиса и Лев минаха покрай заснежения профил на Сталин, издълбан в камъка като отпечатък на вкаменелост, и тръгнаха към колата „ГАЗ-20“, без съмнение един от автомобилите, произвеждани в завода. Двама мъже седяха на предната седалка. Вратата се отвори и единият от мъжете слезе, беше широкоплещест, на средна възраст.

— Лев Демидов?

— Да.

— Аз съм генерал Нестеров, началникът на милицията във Волск.

Лев се учуди, че си е направил труда да ги посрещне. Василий със сигурност беше инструктирал местната милиция да направят преживяването им възможно най-неприятно. Но едва ли имаше значение какво е казал Василий — пристигането на бивш сътрудник на МГБ от Москва непременно би обезпокоило милицията. Не биха повярвали, че са го преместили тук като обикновен участъков. Почти със сигурност подозираха скрити мотиви и предполагаха, че каквато и да е причината, той ще докладва за всичко в Москва. Колкото повече се опитва Василий да ги убеждава в обратното, толкова по-подозрителни щяха да са те. Иначе защо един агент ще пропътува стотици километри, за да се присъедини към едно незначително отделение на милицията? В това нямаше смисъл — в безкласовото общество милицията е близо до дъното.

Всяко дете в училищна възраст знаеше, че убийствата, кражбите и изнасилванията са белези на капиталистическото общество, и ролята на милицията се оценяваше според това. Хората нямаха нужда да крадат и убиват, защото всички бяха равни. Комунистическата държава нямаше нужда от полиция. Затова милицията не беше нищо повече от вспомагателно подразделение на Министерството на вътрешните работи, ниско платено и неуважавано. На служба приемаха оставачи, изключени за слаб успех от средните училища, селскостопански работници, изхвърлени от колхозите, уволнени за простъпки от армията, и онези, чиято съвест можеше да бъде купена с половин бутилка водка. Официално се смяташе, че престъпността в страната клони към нулата. Вестниците често посочваха огромни суми, които Съединените американски щати бяха принудени да харчат за предотвратяване на престъпността, за лъскави полицейски коли и полицаи в изгладени, чисти униформи, застанали на всеки ъгъл, без които обществото би престанало да съществува. На Запад много достойни мъже и жени трябваше да се борят с престъпността, докато можеха да използват времето си с по-голяма полза, като например участват в строителството. Човешката сила не се прахосваше тук: имаше нужда само от зле организирана група от силни, но иначе безполезни мъже, които не ставаха за нищо друго, освен да слагат край на пиянски свади. Така стояха нещата на теория. Лев нямаше представа как изглежда реалната статистика на престъпленията. Нямаше и желание да разбере, защото тези, които се занимаваха с това, бяха редовно ликвидирани. Производствените показатели изпълваха първите страници на „Правда“, както и тези в средата и в края. Единствено добрите новини заслужаваха да бъдат публикувани — данни за високата раждаемост, за строителството на високопланински железопътни линии, на нови канали.

С оглед на всичко това идването на Лев тук беше извънредно събитие. Длъжността в МГБ означаваше повече предимства, уважение, власт и материални облаги в сравнение с всяка друга работа. Никой офицер не би се отказал доброволно от нея. А ако се е провинил, защо просто не са го арестували? Дори изхвърлен от МГБ, той все още носеше неговия отпечатък — което потенциално беше предимство.