Том Смит - Дете 44

— Варлам, никой няма да те удари или нарани. Дай ми детето и ще поговорим. Никой няма да ти се сърди. Имаш думата ми. Обещавам.

Нестеров направи още крачка напред, с което попречи на лейтенанта да стреля. Погледна сбирката от жълти предмети на пода. Вече беше имал работа с Варлам, когато от въжето за пране беше открадната жълта рокля. От вниманието му не убягна, че бебето е завито в жълто одеяло.

— Ако ми дадеш детето, ще попитам майката дали можеш да задържиш жълтото одеяло. Сигурен съм, че тя ще се съгласи. Искам само бебето.

Като чу, както му се стори, справедливото предложение, Варлам се отпусна. Протегна ръце и подаде детето. Нестеров се втурна напред и го грабна от ръцете му. Увери се, че изглежда добре, преди да го предаде на лейтенанта.

— Занесете го в болницата.

Сякаш нищо не беше станало, Варлам седна с гръб към вратата и подреди наново нещата си така, че да запълни мястото на липсващото бебе. Децата в спалнята отново притихнаха. Нестеров коленичи до него.

Варлам попита:

— Кога ще мога да взема одеялото?

— Първо трябва да дойдеш с мен.

Варлам продължи да подрежда сбирката си. Нестеров погледна жълтата книга. Беше милиционерско ръководство, поверителен документ.

— Откъде имаш това?

— Намерих го.

— Искам да го разгледам. Нали няма да възразиш?

— Чисти ли са ти ръцете?

Нестеров отбеляза, че ръцете на Варлам бяха много мръсни.

— Чисти са.

Нестеров взе ръководството и започна небрежно да го разлиства. В средата, между страниците, имаше нещо. Той обърна книгата и я разтърси. На пода изпадна гъст кичур руса коса. Вдигна го и го опипа. Варлам се изчерви.

— В голяма беда съм.

16 март

На въпроса дали го обича, или не, Раиса бе отказала да отговори. Току-що му призна, че е излъгала за бременността си, затова дори да беше казала — „Да, обичам те, винаги съм те обичала“ — Лев нямаше да ѝ повярва. Тя явно нямаше намерение да го гледа в очите и да бръщолеви поредните лъжи. И бездруго, какъв бе смисълът на този въпрос? Сякаш бе прозрял и разбрал, че бракът им не се е основавал на любов и привързаност. Ако беше отговорила искрено — „Не, никога не съм те обичала“ — той би се почувствал като жертва, сякаш тя с измама го е накарала да се ожени за нея. Тя би била лъжкиня, която си играе с доверчивото му сърце. Ей така изведнъж той се оказа романтик. Може би се дължеше на шока от изгубената работа. Но откога любовта е част от споразумението помежду им? Никога преди не ѝ беше задавал този въпрос. Никога не беше ѝ казвал:

Обичам те.

И тя не го очакваше. Наистина, беше я помолил да се омъжи за него. Тя беше отговорила, че е съгласна. Той искаше да се ожени, искаше да има жена, искаше я нея и беше получил каквото иска. А сега се оказа, че това е недостатъчно. Лишен от власт, загубил възможността да арестува всекиго, когото поиска, изведнъж го обзе сантименталност. И защо прагматичната ѝ лъжа, а не неговото дълбоко недоверие, беше виновна за краха на брачните им илюзии? Защо тя да не може да поиска той да я убеди в любовта си? Все пак той неправилно беше предположил, че тя му изневерява, беше накарал да я следят, което лесно можеше да доведе до арестуването ѝ. Беше нарушил доверието помежду им много преди нея. Нейната постъпка се обясняваше с желанието ѝ да оцелее. А неговата беше достойна за съжаление ревност.

Откакто бяха регистрирани като съпрузи и дори преди това, още откакто започнаха да се срещат, тя съзнаваше, че може да пострада, ако го разгневи. Това се превърна в груба реалност на живота ѝ. Трябваше да се държи така, че той да е щастлив. Когато арестуваха Зоя, дори само видът му, униформата и приказките му за партията и държавата я ядосваха толкова много, че едва можеше да отрони няколко думи, за да поддържа разговора. Въпросът беше прост. Иска ли да живее? Тя беше от хората, които оцеляват на всяка цена, и фактът, че беше единствената оцеляла от семейството, оправдаваше постъпката ѝ. Възмущението от арестуването на Зоя беше недопустимо. С това нищо не би постигнала. И така, тя си лягаше до него в леглото и спеше с него. Приготвяше му вечеря — и мразеше да го гледа как се храни. Переше дрехите му — и мразеше миризмата му.

През последните няколко седмици, докато седяха в бездействие вкъщи, тя много добре разбираше, че той премисля дали е взел правилното решение. Трябваше ли да пощади живота ѝ? Струваше ли си тя риска, който той бе поел? Беше ли достатъчно красива, достатъчно мила, достатъчно добра? Тя щеше да бъде в смъртна опасност, ако всеки неин жест и поглед не му доставяха удоволствие. Е, това време свърши. Омръзна ѝ до болка да зависи от добрата му воля, беше се уморила от собственото си безсилие. И все пак сега той като че ли смяташе, че тя му е длъжница. Беше заявил, че тя не е чужда шпионка, а обикновена учителка. И като отплата искаше уверението ѝ в любов. Това беше обидно. Той вече нямаше правото да изисква каквото и да било. Нямаше власт над нея, както и тя нямаше над него. И двамата се озоваха в една и съща задънена улица: целият им живот се помести в две куфарчета, изпращаха ги в изгнание в някакъв затънтен град. Бяха равни както никога досега. Ако искаше да чуе любовно признание, трябваше да започне пръв.