Том Смит - Дете 44

— Ще изпълня дълга си там, където има нужда от мен.

Василий подаде на Лев билетите и съпроводителните документи. Лев ги взе и тръгна към влака.

Раиса понечи да се качи във влака. Василий извика:

— Сигурно не ти е било лесно да научиш, че мъжът ти те е следял. И то неведнъж, сигурен съм, че ти е казал. Следял те е два пъти. В първия случай това не е било държавен въпрос. Не те е смятал за шпионка. Смятал те е за курва. Трябва да му простиш. Всички имат своите съмнения. А ти си красива. Лично аз не смятам, че си струва човек да се откаже от всичко заради теб. Подозирам, че след като разбере в каква мръсна дупка сме го изпратили, мъжът ти ще те намрази. Аз лично бих запазил жилището и бих оставил да те разстрелят като предателка. Мога само да предположа, че си страхотна в леглото.

Раиса се учуди колко силно този човек мрази мъжа ѝ. Но не каза нищо: гневният отговор можеше да им струва живота. Взе куфарчето и отвори вратата на вагона.

Лев я последва, като се опасяваше да не се обърне назад. Можеше да не се сдържи, като види самодоволната усмивка на Василий.

Раиса гледаше през прозореца. Влакът потегли. Вече нямаше свободни места и бяха принудени да останат прави, притиснати един до друг. Мълчаха, гледайки как градът минава покрай тях. Накрая Лев каза:

— Съжалявам.

— Сигурна съм, че той лъже. Би казал какво ли не, за да те ядоса.

— Казваше истината. Наредих да те следят. И това нямаше нищо общо с работата ми. Мислех…

— Че спя с някой друг?

— По едно време избягваше да разговаряш с мен. Не искаше да ме докосваш. Не искаше да спиш с мен. Бяхме станали чужди. И аз не можех да разбера защо.

— Не можеш да се омъжиш за офицер от МГБ и да се надяваш, че няма да те следят. Но кажи ми, Лев, как бих могла да ти изневеря? Бих рискувала живота си. Това не подлежи на обсъждане. Ти просто би наредил да ме арестуват.

— Това ли си очаквала?

— Помниш ли приятелката ми Зоя, мисля, че си я виждал веднъж?

— Може би, не помня.

— Да, точно така — ти не помниш имена, нали? Питам се защо. Сигурно така успяваш да спиш спокойно, като се стараеш да забравяш случилото се.

Раиса говореше спокойно, но забързано, с чувство, каквото Лев не бе чувал преди. Тя продължи:

— Виждал си Зоя. Може би не си я запомнил, защото тя не представляваше интерес за Партията. Осъдиха я на двайсет и пет години лагер. Арестуваха я на излизане от църквата, обвиниха я в антисталинистки молитви. Молитви, Лев — осъдиха я заради молитви, които дори не бяха чули. Арестуваха я заради мислите в главата ѝ.

— Защо не ми каза? Можеше да помогна.

Раиса поклати глава.

Лев попита:

— Да не мислиш, че аз съм я предал?

— Откъде ще знаеш? Дори не си спомняш коя е.

Лев остана изненадан: двамата не бяха разговаряли така преди, никога не бяха говорили за друго, освен по битови въпроси, водеха учтиви разговори — никога не повишаваха глас, никога не спореха.

— Дори да не си я предал, Лев, с какво би могъл да помогнеш? След като хората, които я арестуваха, бяха като теб — отдадени на делото, предани слуги на държавата? Онази нощ ти не се прибра. И аз си помислих, че сигурно арестуваш нечий добър приятел, нечии родители, нечии деца. Кажи ми, колко хора си арестувал? Имаш ли представа? Назови число — петдесет, двеста, хиляда?

— Отказах да те предам на тях.

— Те не преследваха мен. А теб. Когато си арестувал непознати, можеше да се заблуждаваш, че са виновни. Можеше да вярваш, че служиш на някаква цел. Но това не беше достатъчно за тях. Те искаха да докажеш, че си готов да изпълниш всичко каквото ти заповядат, дори в сърцето си да знаеш, че не е правилно, дори да съзнаваш, че е безсмислено. Искаха да докажеш сляпото си подчинение. Предполагам, че съпругата напълно подхожда за такава проверка.

— Може би си права, но сега сме освободени от това. Осъзнаваш ли какъв късмет имаме, че ни дадоха такава възможност? Искам да започнем нов живот. Като семейство.

— Не е толкова просто, Лев.

Раиса направи пауза, изучаваше мъжа си внимателно, като че ли се виждаха за първи път.

— Онази вечер, когато вечеряхме с родителите ти, чух разговора ви през входната врата. Стоях в коридора. Говорехте дали трябва да се отречеш от мен и да признаеш, че съм шпионка. Не знаех какво да правя. Не исках да умра. Върнах се на улицата и тръгнах накъдето ми видят очите, стараех се да събера мислите си. Питах се: „Дали ще го направи?“, „Дали ще ме предаде?“. Баща ти беше много убедителен.

— Баща ми беше уплашен.