Том Смит - Дете 44

Необяснимо защо, той изведнъж пусна врата ѝ. Тя се закашля и отново си пое въздух. Мъжът беше все още върху нея, притискаше я към земята, но вече гледаше в друга посока. Вниманието му бе привлечено от нещо друго, от нещо встрани от тях. Тя обърна глава.

Голо тяло на младо момиче беше потънало в снега до тях. Кожата му беше бледа, почти прозрачна. Косата му беше руса, почти бяла. Устата широко отворена и пълна с пръст. Пръстта образуваше купчинка, която се издигаше над тънките му посинели устни. Ръцете, краката и лицето на момичето, изглежда, не бяха наранени, покрити с лек слой сняг, който те разхвърлиха, когато се блъснаха в тялото. Но тялото беше зверски разкъсано. Зееше дупка, в която се виждаха обезобразени вътрешни органи. Голяма част от кожата липсваше, беше разрязана или обелена, сякаш тялото бе нападнато от глутница вълци.

Илона вдигна поглед към преследвача си. Той като че ли беше забравил за нея. Беше се вторачил в тялото на момичето. Изведнъж го разтърсиха спазми, той се преви на две и повърна. Без да се замисли, тя сложи ръка на гърба му, за да го успокои. Но веднага се опомни, осъзнавайки кой е този мъж и какво ѝ беше причинил, издърпа ръката си, изправи се и побягна. Този път инстинктът ѝ за самосъхранение не я подведе. Излезе от гората и се затича към гарата. Нямаше представа дали мъжът я преследва, или не. Този път не извика, не забави крачка и не погледна назад.

14 март

Лев отвори очи. Заслепяваше го светлината на фенерче. Не беше нужно да поглежда часовника си, за да разбере колко е часът. Часът на арестите — четири сутринта. Стана от леглото и усети как силно бие сърцето му. Спъна се в тъмното, залитна и се блъсна в един от мъжете, който го избута встрани. Едва се задържа на крака. Някой включи полюлея. Замижал от ярката светлина, той различи трима офицери: млади мъже, малко над осемнайсетгодишни. Бяха въоръжени. Лев не ги познаваше, но знаеше какво представляват: младши офицери, свикнали да не разсъждават, а сляпо да се подчиняват; те ще изпълнят всяка получена заповед. При най-малка съпротива без колебание биха прибягнали до насилие. От тях миришеше на цигари и алкохол. Лев предположи, че още не са си лягали: сигурно са пили цяла нощ, очаквайки предстоящата задача. Алкохолът беше ги направил непредсказуеми и опасни. За да оцелее в следващите няколко минути, Лев трябваше да бъде предпазлив и покорен. Надяваше се, че и Раиса разбира това.

Раиса стоеше по нощница и трепереше, но не от студ. Не знаеше дали това е шок, страх или гняв. Не можеше да се овладее, трепереше все по-силно. Но не би извърнала поглед. Не беше смутена: нека те се смущават от своето нахълтване, нека гледат смачканата ѝ нощница и разчорлената коса. Но те бяха равнодушни: беше им все едно, това беше част от работата им. Не забеляза капка съчувствие в очите им. В тях се четеше отегчение: те се стрелкаха насам-натам — такива очи имат влечугите. Къде беше намерило МГБ тези момчета с каменни души? Беше сигурна, че специално ги отглеждат такива. Погледна Лев. Той стоеше с ръце отпред, свел глава, за да не ги гледа в очите. Смирение и покорност: може би беше разумно да се държат така. Но сега тя не желаеше да се държи благоразумно. В спалнята им бяха нахълтали трима негодници. И тя би искала той да се държи предизвикателно и поне да се ядоса. Такава трябва да бъде естествената реакция на истинския мъж. Всеки човек би изпитал гняв. А Лев дори сега се държеше тактично.

Един от мъжете излезе от стаята и се върна почти веднага с две малки куфарчета.

— Можете да сложите тук личните си вещи. Разрешено е да вземете само дрехи и документи. След час ще тръгнем, независимо дали сте готови, или не.

Лев гледаше куфарите от брезент, опънат на дървена рамка. Те бяха съвсем малки, разчетени за еднодневно пътуване. Обърна се към жена си.

— Облечи колкото може повече дрехи.

Погледна зад себе си. Един от офицерите стоеше зад гърба му, пушеше и ги наблюдаваше.

— Може ли да изчакате отвън?

— Не си губете времето за безполезни молби. Отговорът на всяка от тях е „не“.

Раиса се преоблече, като усещаше върху себе си погледите на влечугите. Облече толкова дрехи, колкото можеше да носи: дреха върху дреха. Лев направи същото. При други обстоятелства биха изглеждали смешно: ръцете и краката им бяха като подути от памучните и вълнени материи. Облечена, тя си помисли какво да вземе и какво да остави. Огледа куфара. Той не беше по-дълъг от деветдесет сантиметра, широк може би шейсет и дълбок двайсет. Животът им трябваше да се вмести в това пространство.