Том Смит - Дете 44

Когато пристигна, ресторантът беше претъпкан и прозорците замъглени. Въздухът миришеше на махорка, евтин тютюн. Пиянски смях се чуваше още от петдесет крачки от кръчмата. Предположи, че са войници. И догадката ѝ се оказа вярна. В планината често се провеждаха военни учения и войниците, когато оставаха свободни, обикновено идваха тук. Базаров се беше специализирал в обслужването на подобна клиентела. Сервираше разредена с вода водка и когато някой се оплачеше, което ставаше често, твърдеше, че това е благороден опит да се ограничи пиянството. Въпреки оплакванията му, колко труден е животът и колко ужасни са посетителите му, тя знаеше, че печели добре от продажбата на разредена водка. Той беше спекулант. Беше мерзавец. Преди няколко месеца, когато се качи горе, за да му даде седмичната сума, през пролуката във вратата го видя да брои рубли, банкнота след банкнота, които държеше в ламаринена кутия, завързана с канап. Гледаше го, притаила дъх как увива кутията в парцал, преди да я скрие в комина. Оттогава мечтаеше да открадне парите и да избяга. Базаров, разбира се, щеше да ѝ извие врата, ако я заловеше, но според нея, ако някога откриеше, че ламаринената кутия е празна, сърцето му щеше да се пръсне там на същото място, до комина. Беше повече от сигурна, че парите и сърцето му са едно и също нещо.

Според нея войниците щяха да пиянстват още някой друг час. В момента само я опипваха, привилегия, за която не плащаха, ако чашата водка не се брои за плащане, а тя не мислеше така. Огледа другите клиенти, разчитайки да напечели малко пари, преди да започне да обслужва войниците. Военният контингент заемаше предните маси, а задните оставаха за другите клиенти, които седяха сами пред питиета и чинии с недокосната храна. Без съмнение: търсеха секс. Нямаше друга причина да висят тук.

Илона пооправи роклята си, пресуши чашата и си проби път през войниците, без да обръща внимание на пощипванията и забележките им, за да стигне до една от задните маси. Мъжът, който седеше там, беше на около четирийсет, може би малко по-млад. Трудно беше да се каже. Не беше симпатичен, но тя реши, че може би заради това ще плати малко повече. Хубавците понякога смятаха, че не е нужно да плащат, сякаш това уреждане на въпроса можеше да носи удоволствие и на двамата. Седна, плъзна крак нагоре по бедрото му и се усмихна.

— Казвам се Таня.

В моменти като този беше по-лесно да мисли за себе си като за някой друг.

Мъжът запали цигара и сложи ръка на коляното ѝ. Не си направи труда да ѝ поръча питие, а отля половината от водката си в една от многото мръсни чаши на масата и я побутна към нея. Тя я завъртя в ръката си, очаквайки го да заговори. Той изпи питието си, без да покаже с нещо, че иска да подхване разговор. Едва сдържайки се да не подбели театрално очи, тя го подкани:

— Как се казваш?

Той не отговори, бръкна в джоба на палтото си и затършува в него. Извади ръката си, свита в юмрук. Тя разбра, че това е някаква игра и от нея се очаква да се включи. Потупа по кокалчетата му. Той обърна юмрука си и бавно започна да разтваря пръстите си един по един…

На дланта му имаше малък слитък злато. Тя се наведе напред. Преди да го е огледала добре, той сви юмрука и скри златото обратно в джоба. Все още не беше казал нито дума. Тя изучаваше лицето му. Очите му бяха зачервени от пиянството и тяхното изражение никак не ѝ хареса. Но тя не харесваше много хора и със сигурност нито един от мъжете, с които беше спала. Ако искаше да бъде придирчива, можеше да се откаже от тази работа, да се омъжи за някой от местните и да се примири с оставането завинаги тук. Единственият начин да се върне в Ленинград, където живееше семейството ѝ и където самата тя бе живяла, докато не я заточиха в този град, за който никога не беше чувала, беше да спести достатъчно пари, за да подкупи държавните служители. Тъй като нямаше високопоставени приятели, които да разрешат да се премести, тя имаше нужда от това злато.

Той почука по чашата ѝ и произнесе първата си дума.

— Пий.

— Първо ми плати. После можеш да ми казваш какво да правя. Такива са правилата, по-точно единственото правило.

По лицето на мъжа се изписа смущение, сякаш беше хвърлила камък в спокойната повърхност на изражението му. За миг тя зърна нещо под любезната му външност, нещо неприятно, заради което ѝ се искаше да извърне поглед. Но заради златото продължи да го гледа и остана на мястото си. Той извади късчето от джоба си и ѝ го подаде. Тя протегна ръка, за да го вземе от потната му длан, но той я затвори и стисна пръстите ѝ. Не болезнено, но здраво. Можеше или да се предаде, или да издърпа ръката си, но без да вземе златото. Усетила какво се очаква от нея, тя първо се усмихна, после се засмя като безпомощно момиче и отпусна ръката си. Той също отпусна своята. Тя взе късчето и започна да го разглежда. Беше с формата на зъб. Погледна мъжа.