Том Смит - Дете 44

— Откъде го взе?

— Когато времената са трудни, хората продават каквото имат.

Подсмихна се. Призля ѝ. Що за валута беше това? Той почука по чашата с водка. Зъбът беше нейният билет за отпътуването ѝ оттук. Тя гаврътна питието си.

Илона се спря.

— В дъскорезницата ли работиш?

Знаеше, че не работи там, но наоколо бяха само къщите на работниците в дъскорезницата. Той дори не си направи труда да отговори.

— Хей, къде отиваме?

— Почти стигнахме.

Беше я завел до гарата в покрайнините на града. Макар че беше нова, гарата се намираше в един от най-старите квартали с разнебитени едностайни съборетини с ламаринени покриви и тънки шперплатови стени, притиснати една до друга по затъналите в боклуци вонящи улици. В тези съборетини живееха работниците от дъскорезницата по шест-седем души в стая, което беше твърде неподходящо за това, което и двамата си бяха наумили.

Беше смразяващо студено. Илона изтрезняваше. От дългото ходене краката ѝ започнаха да се уморяват.

— Времето е твое. Със златото си купи един час. Така се споразумяхме. Ако приспаднем времето за връщане в ресторанта, имаш двайсет минути, които започват отсега.

— Отвъд гарата е.

— Там има само гора.

— Ще видиш.

Той продължи напред, стигна до сградата на гарата и посочи някъде в тъмнината. Тя пъхна ръце в джоба на палтото си, изравни се с него, примижа и погледна натам, накъдето той сочеше. Виждаше само релси, които изчезваха в гората, и нищо друго.

— Какво да гледам?

— Нататък.

Сочеше малка дървена будка от другата страна на жп линията, почти на самия край на гората.

— Аз съм инженер. Работя по жп линиите. Това е будката на хората от поддръжката. Там няма никого.

— И в стаята никой не би ни попречил.

— Не мога да те заведа там, където съм отседнал.

— Знам едно място, където можеше да отидем.

— Не, тук е по-добре.

— А на мен тук не ми харесва.

— Нали се разбрахме, аз плащам, а ти се подчиняваш. Или ми върни златото, или прави каквото ти казвам.

Всичко вървеше на зле, с изключение на златото. Той протегна ръка в очакване тя да му го върне. Не изглеждаше ядосан, разочарован или нетърпелив. Неочаквано неговото безразличие ѝ хареса. Тя тръгна към будката.

— Като влезем вътре, имаш десет минути, съгласен ли си?

Не последва отговор и тя го прие за съгласие.

Будката беше заключена, но той имаше връзка ключове и след като намери нужния, започна да се бори с катинара.

— Замръзнал е.

Тя не отговори, извърна се и въздъхна, за да покаже неодобрението си. Потайността е добро качество и тя предположи, че е женен. Но тъй като той не живееше в този град, тя не можеше да разбере от какво толкова се страхува. Може би е отседнал при роднини или приятели; може би беше високопоставен партиец. Беше ѝ все едно. Искаше ѝ се следващите десет минути по-скоро да свършат.

Той клекна, обхвана с длани катинара и започна да духа. Ключът се плъзна и се превъртя. Тя остана отвън. Ако там нямаше осветление, сделката се отменяше и тя ще си запази златото. Вече му беше дала предостатъчно време. Ако искаше да го пропилее в безсмислена експедиция, това си беше негова работа.

Той влезе в будката и изчезна в мрака. Тя чу запалването на кибритена клечка. Светлината затрептя в газена лампа. Мъжът намали фитила и окачи лампата на кука в тавана. Тя надникна вътре. Будката беше пълна с релси, винтове, болтове, инструменти и траверси. Миришеше на катран. Той започна да разчиства плота. Тя се засмя.

— В дупето ми ще се забият трески.

За нейна изненада мъжът се изчерви. За да създаде някакво подобие на уют, той разстла палтото си върху плота. Тя пристъпи вътре.

— Истински джентълмен…

Обикновено събличаше връхната си дреха, можеше да седне на леглото и да навие чорапите си, да превърне това в цяло представление. Но като нямаше легло и отопление, щеше да му позволи само да вдигне полата ѝ. И да остане с дрехите си.

— Надявам се да нямаш нищо против да остана с палтото си?

Тя затвори вратата, без да очаква да стане по-топло вътре, където беше почти толкова студено, колкото и навън. Обърна се.

Мъжът стоеше много по-близо, отколкото тя си спомняше. Видя нещо метално да лети срещу нея, но нямаше време да се досети какво е. Предметът я удари в скулата. Болката се стрелна по цялото ѝ тяло, спусна се по гръбнака чак до краката. Мускулите ѝ се отпуснаха, краката ѝ се подкосиха, сякаш някой преряза сухожилията ѝ. Тялото ѝ се отпусна на пода до вратата. Зрението ѝ се замъгли, лицето пламна, в устата си усети кръв. Щеше да припадне, да изгуби съзнание, но със сетни усилия на волята се бореше да запази самообладание и се стараеше да го чуе какво говори.