Том Смит - Дете 44

Но все пак дали не греши? Ако Бродски наистина беше предател, както си е признал? Ако наистина е работил с Раиса? Може би е казал истината. Защо Лев повярва, че този човек е невинен? Защо беше толкова сигурен, че жена му е невинна? Защо се е сприятелила с дисидента, учителя по литература? Как е попаднала онази монета в неговия дом? Нали другите шестима, споменати в признанията, са арестувани и успешно разпитани? Списъкът се оказа верен и Раиса фигурираше в него. Да, тя беше шпионка и в джоба си имаше доказателство, медната монета. Можеше да я сложи на бюрото и да препоръча и тя, и Иван Жуков да бъдат доведени за разпит. Бяха го измамили. Василий беше прав: тя беше предателка. Носеше детето на друг мъж. Нали винаги е знаел, че не му е вярна? Тя не го обичаше. Беше сигурен в това. Защо да рискува всичко заради нея — жената, която беше студена с него, която едва го понасяше? Беше заплаха за всичко, което бе постигнал, за всичко, което бе спечелил за родителите си и за себе си. Беше заплаха за страната, за която Лев се е сражавал.

Беше ясно — ако Лев каже, че е виновна, това ще завърши добре за него и родителите му. В това нямаше съмнение. Беше единствената разумна постъпка. Ако това беше изпитание за характера му, Раиса също щеше да бъде пощадена. И нямаше нужда някога да разбере това. Ако беше шпионка, за това вече имаше доказателства и началниците искаха само да се убедят, че Лев не е работил с нея. Ако беше шпионка, той трябва да се отрече от нея, тя заслужава да умре. Единствената вярна постъпка беше да разобличи жена си.

Майор Кузмин започна разпита.

— Лев Степанович, имаме причина да предполагаме, че съпругата ви работи за чуждо разузнаване. Вие лично не сте заподозрян в никакво престъпление. Затова ви помолихме да разследвате случая. Моля ви, кажете какво открихте.

Лев имаше потвърждението, което търсеше. Предложението на майор Кузмин беше ясно и недвусмислено. Ако разобличеше съпругата си, щеше да продължи да разчита на доверието им. Какво беше казал Василий?

Ако преживееш този скандал, някой ден ще ръководиш МГБ.

Сигурен съм в това.

Повишението зависеше само от една присъда.

В стаята настъпи мъртва тишина. Майор Кузмин се наведе напред.

— Лев?

Лев се изправи и изпъна куртката си.

— Съпругата ми е невинна.

13 март

На конвейера за монтаж на автомобили застъпи трета смяна. Илона приключи работа и започна да търка ръцете си с черен сапун, който миришеше на граниво, единственият, с който разполагаха, когато въобще имаше сапун. Водата беше студена, сапунът не се пенеше — просто се разпадаше на мазни парчета — но тя мислеше само за часовете до началото на следващата смяна. Нощта ѝ беше планирана. Първо щеше да изстърже маслото и металните стърготини изпод ноктите си. После ще си отиде вкъщи, ще се преоблече, леко ще се гримира и ще отиде в ресторанта на гарата „Базаров“.

„Базаров“ беше особено популярен сред командированите чиновници, които се отбиваха тук, преди да продължат пътуването си по Транссибирската магистрала на изток или на запад. В ресторанта сервираха храна — чорба с месо, ечемичена каша и сельодка — блюда, които Илона намираше за ужасни. Но по-важно беше, че сервираха алкохол. Тъй като беше забранено да се продава алкохол без мезета на обществени места, храната беше като разрешение да се сервира пиене. Всъщност ресторантът беше евтина кръчма, където можеше да си ангажираш жена. Тук не се спазваше правилото да се продава само по сто грама водка на човек. Базаров, управителят, чието име носеше ресторантът, беше винаги пиян и често налиташе на бой, и ако Илона искаше да продължава да упражнява занаята си в неговото заведение, трябваше да дели доходите си с него. Не можеше да се преструва, че идва да пие тук само за забавление, докато не стане време да се измъкне с някого от платежоспособните посетители. Никой не идваше да пие тук просто за удоволствие: тук се събираха само пътници, местните не се отбиваха. Но това беше предимство. Те вече не ползваха услугите ѝ. Напоследък заболя от нещо — възпаления, червени петна, обриви и други подобни. Един-двама от постоянните ѝ клиенти се оплакваха от същите симптоми и разнесоха лошата ѝ слава из града. Сега беше принудена да контактува само с хора, които не я познаваха, които не оставаха за дълго в града и нямаше да разберат, че са заразени, докато не стигнат Владивосток или Москва, накъдето и да пътуват. Не ѝ доставяше удоволствие да заразява хората дори когато те не бяха особено приятни. Но в този град да отидеш на лекар с оплакване за инфекция, получена по полов път, беше по-опасно от самата инфекция. За неомъжена жена това беше равносилно на признание във всички смъртни грехове. За да се излекува, трябваше да отиде на черния пазар. Но за това трябваха пари, може би много пари, а в момента тя спестяваше за друго, далеч по-важно — за бягството си от този град.