Том Смит - Дете 44

— Ще се опитам да се прибера малко по-рано.

— Не бива да нарушаваш режима си заради мен.

— Все пак ще се опитам.

— Лев, не бива да го правиш.

Той излезе и затвори входната врата. Зазоряваше се. От края на коридора виждаше хора, които чакаха трамвая, на стотици метри по-надолу. Отиде до асансьора. Щом той дойде, натисна бутона за най-горния етаж. На последния етаж излезе от асансьора и тръгна по коридора към служебния вход, на чиято вратата пишеше „ВХОД ЗАБРАНЕН“. Ключалката отдавна беше разбита. Вратата водеше към стълбище, по което се стигаше до покрива. Беше идвал тук и преди, когато се нанесоха. На запад се простира градът. На изток — покрайнините, където Москва свършваше и отстъпваше място на заснежените поля. Преди четири години, докато се възхищаваше на гледката, мислеше, че е един от най-щастливите хора на земята. Беше герой — имаше изрезка от вестник, която го доказваше. Имаше работа, която му даваше власт, имаше жена красавица. Вярата му в държавата беше безусловна. Дали му липсваше това чувство — на пълно и непоколебимо доверие? Да, липсваше му.

Взе асансьора обратно до четиринайсетия етаж и се върна вкъщи. Раиса беше отишла на работа. Купата от закуската беше оставена неизмита. Съблече куртката си, събу ботушите, потри ръце, готвейки се за обиск.

Беше организирал и ръководил обиските на много къщи, апартаменти и служебни кабинети. Агентите на МГБ сякаш се съревноваваха в старанието да докажат предаността си. Чупеха скъпоценни предмети, вадеха от рамките портрети и други произведения на изкуството, разкъсваха книги, събаряха цели стени. Макар че това бяха неговият дом и неговите вещи, Лев щеше да се отнесе към претърсването със същата прецизност. Свали завивките от леглото, обърна дюшека и внимателно го опипа сантиметър по сантиметър като слепец, който чете книга, напечатана с азбуката на Брайл. Документите можеха да бъдат зашити в дюшека и да останат незабелязани. Единственият начин да бъдат открити беше с опипване. Като не намери нищо, Лев премина към лавиците на библиотеката. Разлисти всяка книга, за да провери дали не е оставено нещо между страниците. Намери сто рубли, които се равняваха почти на седмичната му заплата. Гледаше парите с учудване, докато не си спомни, че книгата е негова и парите също, таен запас. Друг агент можеше да ги обяви за доказателство, че собственикът им е спекулант. Остави ги обратно. Отвори чекмеджетата на скрина и огледа внимателно сгънатите дрехи на Раиса. Опипа ги една по една, преди да ги хвърли върху купчината на пода. Когато изпразни всички чекмеджета, се обърна и започна да оглежда стаята. Прокара длани по стените, търсейки скривалище. Свали поставената в рамка изрезка от вестник, снимката, на която стоеше до горящия танк. Беше странно да мисли за оня миг, когато беше на крачка от смъртта, като за най-щастливо време. Отстрани рамката. Изрезката падна на пода. Обърна леглото на една страна и го подпря на стената. Коленичи. Дъските на пода бяха здраво завинтени. Взе отвертка от кухнята и отвинти всичките една след друга. Под тях нямаше нищо освен прахоляк и тръби.

Влезе в кухнята, за да се измие. Най-после бяха пуснали топлата вода. Не бързаше, насапунисваше бавно ръцете си: търкаше ги дори когато не остана и следа от мръсотията. Какво се опитваше да измие? Предателството ли, не, в живота му нямаше място за метафори. Миеше ръцете си, защото бяха мръсни. Претърсваше апартамента, защото трябваше да го направи. Нямаше какво толкова да му мисли.

На вратата се почука. Изплакна ръцете си от бялата сапунена пяна. На вратата отново се почука. Излезе в коридора, от ръцете му капеше вода:

— Кой е?

— Василий.

Лев затвори очи, усетил как сърцето му започва да бие по-бързо и опитвайки се да потисне гнева си. Василий отново почука. Лев отвори. Двама агенти съпровождаха Василий. Единият беше млад офицер, когото Лев не познаваше. Имаше меки черти и бледа кожа. Гледаше Лев с безизразни очи, като две стъклени топчета в топка тесто. Другият беше Фьодор Андреев. Василий беше подбрал хората си. Мъжът със светлата кожа беше негов телохранител, без съмнение силен, който добре боравеше с пистолета и с ножа. А Фьодор беше взел от злоба.

— Какво има?

— Дошли сме да ти помогнем. Изпраща ни майор Кузмин.

— Благодаря, но ще се справя и сам.

— Сигурен съм, че е така. Но не е зле да ти помогнем.

— Благодаря, но не е нужно.

— Хайде, Лев. Пътувахме толкова дълго. И навън е доста студено.