Том Смит - Дете 44

Лев отстъпи и ги пусна да влязат.

Нито един от тримата не събу ботушите си. По тях бяха полепнали парченца лед, който се топеше и оставяше мръсни следи по пода. Лев затвори вратата, разбирайки, че Василий е дошъл, за да го провокира. Искаше Лев да изгуби самообладание. Търсеше кавга, необмислени думи, за да подчертае своята правота.

Лев предложи на гостите чай или водка. Пристрастеността на Василий към алкохола беше добре известна, но тя беше най-малкият от пороците му. Той поклати глава, отказа и надникна в спалнята.

— Какво откри?

Без да чака отговор, влезе в стаята и се вторачи в преобърнатия дюшек.

— Дори не си го разпрал.

Наведе се, извади ножа си, готов да разпори дюшека. Лев хвана ръката му.

— Може да се напипа, ако нещо е зашито в него. Не е нужно да се разпаря.

— Значи ще подредиш всичко отново?

— Точно така.

— Все още ли мислиш, че жена ти е невинна?

— Не съм открил нищо, което да доказва обратното.

— Може ли да те посъветвам нещо? Намери си друга жена. Раиса е красива. Но има много красиви жени. Може би ще си по-добре с някоя, която не е толкова красива.

Василий бръкна в джоба си и извади снимки, които подаде на Лев. На тях се виждаха Раиса и Иван, учителят по литература, пред училището.

— Тя спи с него, Лев. Предава и теб, и държавата.

— Снимките са направени пред входа на училището. И двамата са учители. Няма нищо чудно, че са снимани заедно. Това не доказва нищо.

— Знаеш ли името му?

— Иван, струва ми се.

— Ние го следим от известно време.

— Ние следим много хора.

— Може би и ти си приятел с него?

— Никога не съм го срещал. И никога не съм разговарял с него.

Като видя купчината дрехи на пода, Василий се наведе и вдигна едни гащички на Раиса. Посмачка ги и ги помириса, без да сваля очи от Лев. Вместо да изпита гняв от тази нагла провокация, Лев погледна заместника си със съвсем други очи. Защо този човек толкова го мрази? Дали е мотивиран от професионална завист, или от чиста амбиция? Гледайки го как помирисва бельото на Раиса, Лев осъзна, че в омразата му има и нещо лично.

— Мога ли да огледам цялото жилище?

Усетил нещо нередно, Лев отговори:

— Ще дойда с теб.

— Не, предпочитам да работя сам.

Лев кимна. Василий излезе от стаята. С пресъхнало от яд гърло, едва поемайки си дъх, Лев гледаше преобърнатото легло. Изненада го тих глас, който прозвуча съвсем близо до него. Беше Фьодор.

— Трябваше все пак да го направиш. Да преровиш дрехите на жена си, да преобърнеш леглото, да изкъртиш дъските на пода — да разкъсаш на парчета собствения си живот.

— Всички трябва да сме готови за подобни обиски. Генералисимус Сталин…

— Зная, нашият вожд е казал, че дори неговото жилище може да бъде обискирано, ако е нужно.

— Не само че може, но и всички ние трябва да бъдем разследвани.

— И все пак ти не пожела да разследваш смъртта на сина ми? Готов си да разследваш жена си, себе си, приятелите, съседите, но не пожела поне да погледнеш тялото му? Не пожела да отделиш час време, за да видиш как бе разрязан коремът му и как е умрял със земя и кал в устата?

Фьодор беше спокоен: говореше тихо — гневът му вече бе притъпен. Беше се превърнал в лед. Можеше да разговаря с Лев така — открито, честно — защото знаеше, че Лев вече не е заплаха.

— Фьодор, ти също не си видял тялото му.

— Аз говорих със стареца, който е намерил трупа. Каза ми какво е видял. Помня ужаса в очите му. Разговарях и със свидетелката, жената, която се уплаши. Някакъв мъж е водел за ръка сина ми покрай линията. Тя е видяла лицето му. Може да го опише, но никой не иска тя да проговори. А сега и тя вече се страхува. Момчето ми е било убито, Лев. Милицията накара всички свидетели да променят показанията си. Очаквах го. Но ти ми беше приятел. А дойде в дома ми, за да накараш семейството ми да си мълчи. Заплаши едно страдащо семейство. Прочете ни някакви измислици и каза, че трябва им повярваме. Вместо да търсиш убиеца на сина ми, заповяда дори погребението да е тайно.

— Опитвах се да ви помогна, Фьодор.

— Вярвам ти. Ти искаше да ни подскажеш как да оцелеем.

— Да.

— И в известен смисъл даже съм ти благодарен. В противен случай мъжът, убил сина ми, щеше да убие и мен, и семейството ми. Ти ни спаси. Ето защо съм тук, не да злорадствам, а да върна услугата. Василий е прав. Трябва да жертваш жена си. Не си прави труда да търсиш доказателства. Отречи се от нея и ще останеш жив. Раиса е шпионка, това е решено. Четох признанията на Анатолий Бродски. Написани са със същото черно мастило, с което е написан и докладът за злополуката със сина ми.