Том Смит - Дете 44

Лев се наведе напред. Брат му говореше с толкова нежност, логиката му беше безупречна. Лев попита:

— Какво е станало с теб, братле?

— Искаш да кажеш, след като напуснах село? Същото, което стана с всички: бях мобилизиран в армията. Изгубих очилата си по време на боя и попаднах в ръцете на немците. Предадох се. Бях заловен. Когато се върнах в Русия, ме арестуваха, разпитваха и биха. Заплашиха ме със затвор. Попитах ги как мога да бъда предател, след като почти не виждам. Шест месеца нямах очила. Светът на една крачка от носа ми беше като размазано петно. И във всяко дете виждах теб. Трябваше да ме разстрелят. Но охраната ми се смееше, когато се блъсках в ъглите и мебелите. Непрекъснато падах, както през детството. Но оцелях. Бях прекалено глупав и тромав, за да бъда немски шпионин. Наричаха ме какъв ли не, пребиха ме за изпроводяк и ме пуснаха. Върнах се тук. Дори тук ме мразеха и ме наричаха предател. Но нищо не ме тревожеше. Аз имах теб. Целият ми живот бе посветен на едно — да те върна при себе си.

— И започна да убиваш?

— Започнах първо в тази област. Но след шест месеца се сетих, че може да живееш другаде. Затова започнах работа по доставките, за да пътувам. Трябваше да оставям следи из цялата страна, които да можеш да следваш.

— Следи? Та това са деца.

— Отначало убивах животни, ловях ги, както бяхме уловили котката. Но никой не обръщаше внимание. Никой не даваше пет пари. Никой нищо не забеляза. Един ден срещнах дете в гората. То ме попита какво правя. Обясних му, че оставям примамка. Момчето беше на твоята възраст, когато ме изостави. Тогава осъзнах, че едно дете ще бъде много по-добра примамка. Хората ще забележат мъртво дете. И ти ще разбереш значението на моята постъпка. Защо, мислиш, убих толкова много деца през зимата? За да проследиш стъпките ми в снега. Не последва ли стъпките ми дълбоко в гората, както последва котката?

Лев слушаше тихия глас на брат си, който сякаш говореше на чужд неразбираем език.

— Андрей, ти имаш семейство. Видях децата ти горе, деца като тези, които си убил. Имаш две красиви момиченца. Не можеш ли да разбереш, че стореното от теб е зло?

— Беше необходимо.

— Не.

Андрей изведнъж се ядоса и удари с юмруци по масата.

— Не ми говори с такъв тон! Нямаш право да се гневиш! Така и не ме потърси! Не се върна! Знаеше, че съм жив, но това не те интересуваше! Забрави глупавия и тромав Андрей! Той беше нищо за теб! Изостави ме с проклетата ни луда майка в селото, пълно с гниещи трупове! Нямаш право да ме съдиш!

Лев гледаше внезапно преобразеното, разкривено от гняв лице на брат си. Това ли лице виждаха децата? Какво бе преживял брат му? Какви непоносими ужаси? Но времето за съжаление и разбиране отдавна бе отминало.

Андрей избърса потта от челото си.

— Само така можех да те накарам да ме намериш, това бе единственият начин да привлека вниманието ти. Можеше да започнеш да ме търсиш. Но не го направи. Изхвърли ме от живота си. Постара се да ме забравиш. Най-щастливият момент в моя беше, когато хванахме заедно онази котка, бяхме като един отбор. Когато бяхме заедно, никога не мислех, че светът е несправедлив, дори когато бяхме гладни, дори когато мръзнехме. Но после ти ме напусна.

— Не съм те изоставил, Андрей. Отвлякоха ме. Един мъж ме удари по главата. Сложи ме в чувал и ме отнесе. Никога нямаше да те изоставя.

Андрей клатеше глава.

— Така казваше и майка ни. Но това е лъжа. Ти ме предаде.

— Аз едва не умрях. Човекът, който ме взе, се канеше да ме убие. Искаха да нахранят сина си с мен. Но когато стигнахме до тях, синът им вече беше умрял. Получих мозъчно сътресение. Не можех да си спомня дори името си. Бяха нужни седмици, за да се възстановя. Тогава живеехме вече в Москва. Бяхме напуснали селото. Те търсеха някакво препитание. Аз си спомних за тебе. Спомних си и майка ни. Спомних си живота ни заедно. Разбира се, че си спомнях. Но какво трябваше да направя? Нямах избор. Трябваше да продължа напред. Съжалявам.

Лев се извиняваше.

Андрей взе картите и ги разбърка.

— Можеше да ме потърсиш като възрастен. Можеше да направиш усилие. Аз не съм променил името си. Лесно щеше да ме намериш, особено след като си имал власт.

Това беше вярно, Лев можеше да намери брат си, можеше да го потърси. Но той предпочете да зарови миналото. А ето че сега с тези убийства брат му се върна в живота му.

— Андрей, през целия си живот съм се опитвал да забравя миналото. Израснах, страхувайки се да не огорча новите си родители. Страхувах се да им напомня за миналото, за времето, когато искаха да ме убият. Събуждах се нощем, облян в пот и обзет от ужас, да не би да са променили решението си и пак да искат да ме убият. Правех всичко, за да ги накарам да ме обикнат. Беше въпрос на оцеляване.