Том Смит - Дете 44

— Дайте ми пет минути. Не влизайте, освен ако не ви извикам. Ясно ли е? Ако не изляза след пет минути, нахлуйте в къщата и избийте всички.

Ръката на Раиса трепереше, тя продължаваше да държи ножа пред себе си. Не можеше да го направи. Не можеше да убие този човек. Той играеше карти с мъжа ѝ. Лев направи крачка към нея.

— Аз ще свърша всичко.

— Защо играеш карти с него?

— Защото той е мой брат.

Горе се чуха писъци. Пищеше момиченцето. Грубо ѝ се скара някакъв мъж. Преди някой да е успял да реагира, на стълбите се появи Василий с пистолет в ръка. Огледа обстановката. Той също се обърка за кратко, като забеляза картите на масата.

— Изминали сте дълъг път, за да поиграете на карти. Мислех, че преследвате убиец на деца. Или това е нов начин за водене на разпит?

Лев бе закъснял. Вече нямаше как да убие Андрей. Ако направи рязко движение, Василий ще го застреля и брат му ще остане на свобода. Макар че нямаше да има причина да убива, тъй като се бяха събрали отново, Лев се съмняваше, че брат му ще може да спре. Беше претърпял поредния провал. Беше говорил, а трябваше да действа. Беше забравил, че много хора искат да видят мъртъв него, а не брат му.

— Трябва да ме изслушаш, Василий.

— На колене.

— Моля те…

Василий вдигна пистолета. Лев падна на колене. Можеше само да се подчинява, да моли и умолява, но това беше единственият човек, който нямаше да го слуша, който не се интересуваше от нищо, освен от личното си отмъщение.

— Василий, това е много важно…

Василий допря дулото на пистолета до главата му.

— Раиса, застани на колене до мъжа си, веднага!

Тя се подчини и двамата коленичиха рамо до рамо, точно както и при екзекуцията на семейството на Михаил пред плевнята. Пистолетът се премести зад нейната глава.

Раиса хвана мъжа си за ръката и затвори очи.

Лев извика:

— Не!

В отговор Василий почука с дулото по главата ѝ, за да го ядоса.

— Лев…

Гласът на Василий заглъхна. Раиса стисна по-силно ръката на Лев. Изминаха секунди в тишина. Нищо не се случваше. Лев бавно обърна глава.

Назъбеното острие стърчеше забито в гърба на Василий и излизаше през гърдите му. Андрей стоеше и държеше дръжката на ножа. Беше спасил брат си. Бе взел ножа спокойно, без да се спъне, без да падне, и беше пробол Василий бързо и ловко. Андрей бе щастлив, също толкова щастлив, както когато убиха котката заедно, както никога в живота си.

Лев се изправи и взе пистолета от ръката на Василий. От ъгълчето на устата му се стече кръв. Беше още жив, но в очите му вече угасваше омразата, вече не правеше никакви планове. Той с мъка вдигна ръка и я сложи на рамото на Лев, сякаш сбогувайки се с приятел пред лицето на смъртта. Човекът, посветил целия си живот на това да унищожи Лев, беше мъртъв. Но той не изпитваше нито облекчение, нито удовлетворение. Сега можеше да мисли единствено за задачата, която трябваше да свърши.

Раиса се изправи и застана до него. Андрей остана на мястото си. Лев вдигна бавно пистолета и се прицели в челото на Андрей, точно над очилата. Стаята беше толкова малка, че едва ли имаше и трийсет сантиметра между дулото и главата на брат му.

В това време някой извика:

— Какво правите?

Лев се обърна. На долното стъпало на стълбата стоеше Надя.

Раиса прошепна:

— Нямаме много време, Лев.

Но Лев не можеше да дръпне спусъка.

Андрей каза:

— Искам да го направиш, братле.

Раиса се протегна и обгърна с дланта си ръката на Лев. Дръпнаха спусъка заедно. Оръжието стреля и даде откат. Главата на Андрей отхвръкна назад и той падна на пода.

Като чуха изстрела, в къщата нахлуха въоръжени офицери и изтичаха надолу по стълбата. Раиса и Лев оставиха оръжието. Първият офицер се вторачи в трупа на Василий. Лев заговори с треперещ глас. Посочи Андрей — по-малкия си брат.

— Този човек е убиец. Началникът ви загина при опит да го арестува.

Вдигна от пода черната чанта. Отвори я, без да знае дали предположението му ще се окаже вярно. Извади стъклен буркан, в който имаше нещо, завито във вестник. Отвинти капачката и изсипа съдържанието на масата, направо върху картите. Беше стомахът на последната жертва на брат му, завит във вестник „Правда“. Лев добави едва чуто:

— Василий загина като герой.

Офицерите наобиколиха масата, за да разгледат зловещото доказателство, а Лев отстъпи назад. Надя беше впила поглед в него, а в очите ѝ блестеше гневът на баща ѝ.

18 юли

Лев стоеше пред майор Грачов в същия кабинет, в който отказа да предаде жена си. Не познаваше майора. Не беше чувал за него. Но не се и учуди, че отделът е оглавил нов човек. Никой не се задържаше дълго във висшите ешелони на Държавна сигурност, а вече бяха минали четири месеца, откакто беше стоял тук. Този път нямаше надежда да се разминат само с изгнание или да бъдат изпратени в някой лагер. Екзекуцията им щеше да се състои тук, веднага.