Том Смит - Дете 44

Тясното стълбище водеше към мазето, осветено от слаба светлина. Котката слезе надолу и се скри от погледа му. От горното стъпало стаята почти не се виждаше. От мястото си Лев забеляза само края на леглото. То беше празно. Може би Андрей не си е вкъщи? Слезе по стъпалата, като се стараеше да не вдига шум.

Стигна до долу и надникна иззад ъгъла. До масата седеше някакъв човек. Беше с очила с дебели квадратни стъкла, облечен в чиста бяла риза. Играеше на карти. Вдигна поглед. Не изглеждаше изненадан. Изправи се. На стената зад главата на брат си Лев видя колаж от изрезки от вестници, на които се повтаряше една и съща снимка на него самия — тържествуващ, до горящ танк, героят на Съветския съюз, момчето победител.

— Защо толкова се забави, Павле?

По-малкият му брат посочи свободното място срещу себе си.

Лев се почувства безсилен и разбра, че не му остава нищо друго, освен да се подчини, и вече не контролира ситуацията. Андрей никак не изглеждаше разтревожен, нито бе сварен неподготвен, не заекваше от вълнение, нито дори се канеше да избяга. Изглежда, отдавна беше обмислял тази среща. А Лев, напротив, бе объркан и смутен: не можеше да не се подчини на молбата на брат си.

Лев седна. Андрей също седна. Брат срещу брат: отново заедно след повече от двайсет години.

Андрей попита:

— Още от самото начало ли знаеше, че съм аз?

— От самото начало?

— След първия труп, който откри?

— Не.

— Кой труп откри първи?

— На Лариса Петрова, във Волск.

— Младото момиче, помня я.

— И на Аркадий, в Москва.

— В Москва бяха няколко.

„Няколко“ — той с такова безразличие произнесе тази дума. Ако убийствата наистина са били няколко, значи всичките са потулени.

— Аркадий е убит през февруари тази година, на жп линията.

— Малкото момче?

— На четири години.

— Помня и него. Това беше съвсем наскоро. По това време вече бях се усъвършенствал. И пак не си знаел, че съм аз? При по-предишните убийства картината не беше толкова явна. Бях нервен, защото не можех да покажа съвсем очевидно, че съм аз. Трябваше да бъде нещо, което да подсети само теб. Не можех просто да напиша името си. Общувах с теб и само с теб.

— За какво говориш?

— Братко, не повярвах, че си мъртъв. Винаги съм знаел, че си жив. И имах само едно желание, една амбиция… да те върна.

Гняв ли звучеше в гласа на Андрей, или привързаност? Или и двете заедно? Дали единствената му амбиция бе да го върне, или да му отмъсти? Андрей се усмихна с топла, широка и открита усмивка, сякаш току-що беше спечелил на карти.

— Твоят глупав, тромав брат беше прав за едно. Беше прав за теб. Опитах се да убедя мама, че си жив. Но тя не искаше да ме чуе. Беше сигурна, че някой те е хванал и те е убил. Казвах ѝ, че това не е вярно, казвах ѝ, че си избягал с уловената от нас котка. Обещах да те намеря и когато това стане, няма да ти се сърдя. Тя не ме чуваше. Полудя. Забравяше кой съм аз и се преструваше, че съм Павел. Наричаше ме Павел и ме молеше да ѝ помагам, както ѝ помагаше ти. И аз се преструвах, че съм брат ми, защото така беше по-лесно и тя беше щастлива, но щом направех грешка, разбираше, че това съм аз. Ядосваше се, биеше ме, докато гневът ѝ не утихнеше. И отново започваше да те оплаква. Не спря да плаче за теб. Всеки си има някого, заради когото си струва да живее. И тя живееше за теб. И аз също. Единствената разлика между нас беше убедеността ми, че си жив.

Лев слушаше в благоговейно мълчание като дете, седнало пред възрастен, който му обяснява как е устроен светът. Вече не можеше да вдигне ръце, да стане, да направи нещо, с което да го прекъсне.

Андрей продължи:

— Докато майка ни бавно полудяваше, аз се научих да се грижа за себе си. За щастие зимата беше към края си и нещата бавно се подобряваха. От нашето село оцеляха само десет души, единайсет, ако броим и теб. В другите села не остана нито един жив човек. Когато дойде пролетта и снегът се стопи, труповете започнаха да се разлагат и се размирисаха. Човек не можеше да се приближи до тях. Но през зимата бяха тихи и спокойни, съвсем застинали. По онова време всяка нощ, съвсем сам ходех на лов в гората. Вървях по следи. Търсех те, виках те по име, но ме чуваха само дърветата. Ти така и не се върна.

Умът на Лев бавно асимилираше думите и той попита колебливо:

— Убил си тези деца, защото си мислел, че съм те изоставил?

— Убивах ги, за да ме намериш. Убивах ги, за да те накарам да се върнеш у дома. Убивах ги, за да разговарям с теб. Кой друг щеше да разбере уличаващите ме неща от нашето детство? Знаех, че ще ги проследиш и ще стигнеш до мен, както четеш следите в снега. Ти си ловец, Павле, най-добрият ловец на света. Не знаех къде служиш — в милицията или някъде другаде. Когато видях снимката ти, се опитах да говоря с журналистите от „Правда“. Попитах за името ти. Обясних, че сме били разделени и според мен името ти е Павел. Казаха, че не си Павел и че подробностите за теб са засекретени. Помолих ги да ми кажат в коя дивизия си. Отказаха дори да отговорят. Аз също бях войник. Не като теб, не герой, не от елита. Но разбирах достатъчно, за да се досетя, че си в специалните части. Съдейки по секретността относно името ти, се досетих, че най-вероятно е да работиш в милицията, в Държавна сигурност или в държавните органи. Знаех, че ще станеш голям човек, ти не можеше да си нещо друго. И че ще имаш достъп до информацията за тези убийства. Разбира се, нещата можеха да се развият по друг начин. Бях сигурен, че ако убия повече деца на различни места, ти рано или късно ще се натъкнеш на стореното от мен, с каквото и да се занимаваш. Бях сигурен, че ще разбереш, че съм аз.