Том Смит - Дете 44

Когато видя името на брат си, напечатано черно на бяло, той даже седна, докато се съвземе, а после започна да проверява отново и отново местата и датите. Изпадна в шок и съвсем забрави за заплашващата го опасност. Едва когато забеляза счетоводителят да се промъква към телефона, дойде на себе си. Завърза го за стола, скъса кабела на телефона и заключи двамата мъже в стаята, като запуши устите им. Трябваше по-скоро да се измъква. Трябваше да се стегне. Но в коридора той залиташе като пиян. Виеше му се свят. Излезе навън напълно объркан, усещайки, че светът сякаш се е обърнал с главата надолу. Машинално тръгна към портала, като прекалено късно съобрази, че далеч по-безопасно би било отново да прескочи оградата. Но вече беше късно, не можеше да се върне; охраната беше го забелязала. Трябваше да мине покрай тях. Изби го студена пот. Обаче го пуснаха, без да го заподозрат. Качи се в таксито, даде адреса на шофьора и го помоли да побърза. Тресеше го — не можеше да спре треперенето. Гледаше как Раиса чете личното дело. Тя вече знаеше историята на брат му, знаеше как се казва, но не беше виждала цялото му име. Той следеше реакцията ѝ, докато тя внимателно изучаваше папката. Не беше събрала две и две, не беше се досетила. И как би могла? Той нямаше сили да ѝ каже.

Този мъж е моят брат.

Не се знаеше колко души има в къщата на брат му. Останалите ѝ обитатели представляваха проблем. Те почти сигурно не подозираха за втората природа на този човек, на този убиец, не подозираха за извършените от него престъпления — отчасти защото той убиваше далеч от дома си. Малкият му брат живееше с раздвоена самоличност, на добър съпруг и баща, и на убиец, точно както в Лев съществуваха две самоличности: момчето, което беше, и мъжът, който бе станал. Лев тръсна глава: трябваше да се съсредоточи. Беше дошъл тук, за да убие този човек. Но как да отстрани хората, които живееха с него? Те нямаха оръжие.

Раиса усети колебанието му и попита:

— Какво те тревожи?

— Останалите обитатели на къщата.

— Ти видя лицето на този човек. И двамата видяхме снимката му. Можеш да се промъкнеш и да го убиеш, докато спи.

— Не мога да направя това.

— Лев, той не заслужава нищо повече.

— Трябва да съм сигурен. Трябва да говоря с него.

— Той ще отрече. Колкото по-дълго говориш с него, толкова по-трудно ще бъде да го убиеш.

— Може би си права. Но няма да го убия, докато спи.

Сара беше им дала нож. Лев го подаде на Раиса.

— Няма да го използвам.

Раиса отказа да го вземе.

— Този човек е убил над четирийсет деца, Лев.

— И аз ще го убия заради това.

— А ако се защити? Сигурно има нож. Може би дори пистолет. Може да е силен.

— Той не е борец. Той е тромав и срамежлив.

— Откъде знаеш, Лев? Вземи ножа. Как ще го убиеш с голи ръце?

Но Лев насила притисна дръжката в ръката ѝ.

— Забравяш, че съм обучен да правя именно това. Имай ми доверие.

За първи път я молеше за доверие.

— Аз ти вярвам.

Те нямаха бъдеще, нямаха надежда за бягство, нито надежда да бъдат заедно след събитията от тази нощ. Раиса осъзна, че дълбоко в себе си иска този човек да не си е вкъщи, да е заминал в командировка, тогава щяха да имат причина да останат заедно още малко, да отсрочат залавянето поне с още два дни, преди да се върнат да довършат започнатото. Засрамена от тази мисъл, побърза да я отблъсне. Колко хора бяха рискували живота си, за да стигнат те дотук? Целуна Лев, пожела му успех, пожела му да убие този човек.

Лев тръгна към къщата, като остави Раиса скрита. Вече имаха начертан план. Тя щеше да остане в скривалището си, да наблюдава и да чака. Ако убиецът се опита да избяга, трябваше да му попречи. Ако нещо се объркаше, ако по някаква причина Лев се провалеше, тя щеше да се опита да ликвидира убиеца.

Лев стигна до вратата. Вътре мъждукаше светлина. Дали някой беше буден? Побутна колебливо вратата и тя се отвори. Пред него се разкри кухня, маса и печка. Светлината идваше от газена лампа: пламъкът трептеше в зацапано със сажди стъкло. Влезе в къщата, прекоси кухнята и се озова в съседната стая. За негова изненада там имаше само две легла. На едното спяха две момиченца. Майка им спеше на другото легло. Беше сама: Андрей го нямаше. Това ли беше семейството на брат му? Ако е така, значи са и негово семейство? Това ли е снаха му? И племенничките му? Не, може би долу имаше друго семейство. Обърна се. Черно-бяла котка със студени зелени очи се беше вторачила в него. Макар да беше по-охранена от котката, която преследваха и убиха в гората, тя много приличаше на нея и козината ѝ беше със същия цвят. На Лев му се стори, че това е сън, в който се събират късчета от миналото. Котката се промуши през полуотворената врата. Лев я последва.