Том Смит - Дете 44

Влакът спря. Лев погледна през прозореца. Гарата беше оживена: няколко униформени офицери обикаляха перона. Те седмината слязоха от влака. Раиса носеше на ръце най-малкото момченце. На трите деца им бе казано да бъдат шумни. Двете по-големи момчета разбираха и играеха ролята си, но най-малкото объркано гледаше Раиса, нацупило устни, може би усещайки опасността и съжалявайки, че не са го оставили вкъщи. Само най-наблюдателен офицер би заподозрял, че семейството не е истинско.

Перонът гъмжеше от агенти, които бяха прекалено много за делничен ден на обикновена гара. Явно търсеха някого. Макар Лев да се опита да убеди сам себе си, че много хора са обявени за издирване, интуицията му подсказваше, че търсят тъкмо тях. Изходът беше на петдесетина крачки. Почти бяха стигнали.

Внезапно пред тях застанаха двама въоръжени офицери.

— От къде и за къде пътувате?

Раиса не можа да отговори веднага. Думите се бяха изпарили от съзнанието ѝ. За да не изглежда стресната, тя премести детето от едната ръка на другата и се засмя.

— Като поотраснат, стават толкова тежки!

Лев се намеси:

— Бяхме на гости на сестра ѝ. Тя живее в Шахти. Ще се омъжва.

Бабата добави:

— За пияница, никак не го одобрявам. Казах ѝ да не го прави.

Лев се усмихна и се обърна към бабата.

— Да не искаш да се омъжи за мъж, който пие само вода?

— Ще е по-добре.

Дядото кимна, преди да добави:

— Може да пие, но защо трябва да е толкова грозен?

И бабата, и дядото се засмяха, но офицерите останаха сериозни. Единият се обърна към най-малкото момче.

— Как се казва?

Въпросът беше отправен към Раиса. Умът ѝ отново блокира. Не можеше да си спомни. Нищо не ѝ идваше наум и тя изтърси първото име, което ѝ хрумна.

— Александър.

Момченцето поклати глава.

— Казвам се Иван.

Раиса се засмя.

— Обичам да ги дразня. Обърквам имената на братята и те така смешно се ядосват. Детето на ръцете ми се казва Иван. А това е Михаил.

Това беше името на средното момче. Раиса си спомни, че най-големият се казва Алексей. Но за да направи лъжата достоверна, трябваше да се престори, че името му е Александър.

— А най-големият ми син се казва Александър.

Той понечи да отвори уста да възрази, но дядо му бързо се намеси и го погали нежно по главата. Раздразнено, момчето се дръпна.

— Не прави така. Вече не съм дете.

Раиса едва спотаи облекчението си. Офицерите се отместиха от пътя им и тя поведе фалшивото си семейство към изхода.

Щом се отдалечиха от гарата, се сбогуваха със семейството и се разделиха. Лев и Раиса се качиха на такси. Вече бяха дали на семейството на Сара цялата информация, събрана по време на разследването. Ако по някаква причина не успееха, ако убийствата продължаха, другото семейство щеше да поеме тяхното дело. Щяха да организират други хора, за да намерят убиеца, в случай че някоя група се провали, друга ще заеме мястото ѝ. Не биваше да позволят той да оцелее. Лев разбираше, че ако се прибегне до правосъдие на тълпата без съд и следствие, без солидни доказателства, тоест да се осъди на смърт човек само по косвени улики, в опита си да упражнят справедливост ще подражават на системата, на която се противопоставят.

Седнали на задната седалка на волгата, почти със сигурност произведена във Волск, Лев и Раиса мълчаха. Нямаха нужда от думи. Планът беше готов. Лев трябваше да влезе в завода „Ростселмаш“ и да прегледа записите в трудовите книжки. Не знаеше как точно ще го направи, щеше да импровизира. Раиса трябваше да остане в таксито и ако шофьорът прояви подозрителност, да го убеди, че всичко е наред. Предварително бяха му платили щедро, за да не възникват проблеми. Щом Лев откриеше името и адреса на убиеца, шофьорът трябваше да ги закара до адреса му. Ако не го намереха вкъщи, ако е в командировка, трябваше да разберат кога ще се върне. След това да заминат за Шахти и да дочакат при Сара неговото завръщане.

Таксито спря. Раиса докосна ръката на Лев. Той беше нервен, гласът му прозвуча като едва доловим шепот.

— Ако не се върна до един час…

— Знам.

Лев слезе и затвори вратата.

Порталът на завода се охраняваше, макар охраната да не изглеждаше твърде бдителна. Ако се съдеше по охраната, в МГБ още не подозираха, че именно този завод за трактори е неговата крайна цел. Имаше вероятност охраната при портала да е намалена нарочно, за да го примамят, но той се съмняваше в това. Може и да са се досетили, че е тръгнал към Ростов, но не са разбрали къде точно. Тръгна покрай оградата и откри място, където тухлена постройка скриваше портала от погледа. Покатери се, прекрачи бодливата тел и се спусна от другата страна. Беше вътре.