Том Смит - Дете 44

— Едва ли аз съм този, който трябва да го каже, Раиса, но ти говориш така за невинен човек, който рискува живота си, за да ни помогне.

— Говоря за гаранцията ни да стигнем до Ростов.

— Не започва ли всичко така? Имаш кауза, в която вярваш и за която си струва да умреш. Скоро тя се превръща в кауза, за която си струва да убиваш. А след това се превръща в кауза, заради която да убиваш невинни хора.

— Няма да се наложи да го убием.

— Напротив, ще се наложи, защото не можем да го оставим вързан край пътя. Това ще е много по-голям риск. Или ще го убием, или ще му се доверим. И това ще е първата крачка, след която всичко ще рухне, Раиса. Тези хора ни нахраниха, подслониха, а сега ни карат към Ростов. Ако се обърнем срещу тях, ако убием един от приятелите им без причина, само като предпазна мярка, аз ще бъда същият човек, когото ти презираше в Москва.

Макар да не я виждаше в тъмното, усещаше, че се усмихва.

— Изпитваше ли ме?

— Просто поддържах разговора.

— Издържах ли изпита?

— Зависи дали ще стигнем до Шахти, или не.

След като мълчанието се проточи, Раиса попита:

— Какво ще правим, когато всичко това свърши?

— Не знам.

— На Запад биха те приели с отворени обятия, Лев. Биха те защитили.

— Никога няма да напусна тази страна.

— Дори ако тя поиска да те унищожи?

— Ако искаш да бягаш в чужбина, ще направя всичко каквото мога, за да те кача на някоя лодка.

— А ти какво ще правиш? Ще се криеш в планините?

— Щом ликвидирам убиеца и ти си в безопасност извън страната, ще се предам. Не искам да живея в изгнание, сред хора, на които е нужна информация от мен, но ме мразят. Не искам да живея като чужденец. Не мога да го сторя. Това би означавало, че е вярно всичко, което се говори за мен в Москва.

— И това ли е най-важното за теб?

В гласа на Раиса се долови горчивина. Лев нежно докосна ръката ѝ.

— Не те разбирам, Раиса.

— Толкова ли е сложно? Искам да бъдем заедно.

Лев помълча, накрая каза:

— Не мога да живея като предател. Просто не мога.

— Което означава, че ни остават около двайсет и четири часа?

— Съжалявам.

— Тогава трябва да използваме максимално останалото ни време.

— И какво предлагаш?

— Ще си кажем истината.

— Истината?

— Вероятно имаме тайни един от друг. Аз знам, че имам няколко. А ти нямаш ли? Неща, които никога не си ми казвал.

— Имам.

— Тогава ще започна първа. Аз плюех в чая ти. След като чух за арестуването на Зоя, бях убедена, че ти си донесъл за нея. И така, в продължение на около седмица плюех в чая ти.

— Плюла си в чая ми?

— Около седмица.

— И защо престана?

— Ти като че ли нямаше нищо против.

— Просто не съм забелязал.

— Точно така. Сега е твой ред.

— Честно казано…

— Такива са правилата на играта.

— Не мисля, че се омъжи за мен от страх. Мисля, че специално си ме търсила. И си се престорила на уплашена. Представи се с измислено име и аз започнах да те преследвам. Но мисля, че и аз също бях твоя цел.

— Смяташ ме за чужд агент?

— Може би познаваш хора, които работят за западни спецслужби. Може даже да си им помагала. Може би си имала тази мисъл, когато си се омъжвала за мен.

— Това не е тайна, а предположения. Ти трябва да споделяш тайни с реални факти.

— Намерих монета в дрехите ти, която се дели на две половини. Това е приспособление за микрофилми. Използват ги шпионите. Никой друг не притежава такава.

— И защо не ме издаде?

— Не можех да го направя.

— Лев, не се омъжих за теб, за да съм близо до МГБ. Вече ти казах истината, страхувах се.

— А монетата?

— Монетата беше моя…

Гласът ѝ заглъхна, като че ли преценяваше дали да продължи.

— Но не я използвах, за да пренасям микрофилми. Държах в нея цианкалий, когато останах без дом.

Раиса никога не беше му разказвала как е живяла, след като къщата ѝ е била разрушена, за месеците скитания, за тъмната страна на живота си. Лев чакаше, изведнъж стана неспокоен.

— Сигурна съм, че можеш да си представиш какво се случваше на бежанките. Войниците имаха свои нужди, те рискуваха живота си и всички им бяхме задължени. Ние бяхме тяхната отплата. Веднъж, а те бяха неколцина, ме боля толкова много, че се заклех, ако това се повтори, ще натрия пастата по венците му. Можеха да ме убият, да ме обесят, но това щеше да ги накара да си помислят, преди да постъпят така с друга жена. Както и да е, но монетата се оказа моят талисман, защото нямах неприятности, след като започнах да я нося. Може би мъжете усещат кога жените носят цианкалий в джоба си. Разбира се, тя не излекува раните, които вече ми бяха нанесени. Нямаше такова лекарство. Затова не мога да забременея, Лев.