Том Смит - Дете 44

— Съдейки по картата…

Фьодор прехапа устни. Можеше да подскаже на Василий, без да изглежда виновен. Тогава щяха заедно да помолят началниците да променят решението си относно Лев и Раиса. Фьодор обмисляше начин да им помогне. Да ги превърне от престъпници в герои. Когато се срещнаха в Москва, Лев спомена, че офицер от милицията е пътувал до Ростов, за да се убеди, че убиецът живее в този град. Фьодор се престори, че разглежда внимателно документите.

— Ако се съди по концентрацията на убийствата, бих казал Ростов на Дон. Всички най-ранни убийства са станали на юг. Сигурно живее там или някъде наблизо.

— Ростов?

— Според вас кой е най-добрият начин да убедим началниците?

— Трябва да разбера всичко. Ще поемем огромен риск, ще заложим живота си. Трябва да сме сигурни. Кажи ми още веднъж защо смяташ, че убиецът живее на юг.

Докато вниманието на Фьодор бе погълнато от документите и той говореше забързано, Василий стана, заобиколи бюрото си, извади пистолета и се прицели в сърцето му.

14 юли

Лев и Раиса лежаха в дървен сандък, висок метър и широк два метра: като жива контрабандна стока бяха транспортирани на юг. След като военните приключиха претърсването в колхоза, селяните закараха Лев и Раиса с камион до най-близкия град Рязан, където ги запознаха със свои приятели и роднини. В задушна малка квартира, сред кълба цигарен дим, се бяха събрали трийсетина души, на които Лев отново разказа историята на разследването. Нямаше нужда да убеждава никого, че то трябва да приключи колкото може по-скоро, и никой не се съмняваше, че милицията се е оказала неспособна да залови убиеца. Те самите никога не се бяха обръщали към милицията за помощ, нито отнасяха споровете си до властите, предпочитайки да разчитат на собствените си сили. Това беше същото, само че беше заложен животът на безброй деца.

Колективно бе начертан план да ги откарат на юг. Един от събралите се работеше като шофьор на камион и превозваше товари между Москва и градовете Куйбишев и Харков. Харков се намираше на около петстотин километра северно от Ростов, един ден шофиране. Беше решено, че е прекалено рисковано да ги кара до Ростов, тъй като нямаше работа там, но бе готов да ги откара до близкия град Шахти. Лесно можеше да оправдае отклонението, като каже, че отива на гости на роднини. А те, като чуеха историята, почти със сигурност щяха да се съгласят да помогнат на Лев и Раиса да стигнат до Ростов.

Трябваше да прекарат най-малко ден и половина затворени в сандъка, в пълен мрак. Шофьорът превозваше банани, луксозни екзотични плодове, предназначени за специалните магазини. Магазините за високопоставени партийци, онези, в които някога пазаруваха Лев и Раиса. Техният сандък беше в задната част на камиона, заклещен под други, всичките пълни със скъпоценния плод. Въздухът беше горещ и сух, пътуването неудобно. На всеки три-четири часа шофьорът спираше за почивка, отместваше горните сандъци и даваше възможност на живата си стока да се разтъпче и да се облекчи в храстите край шосето.

Пътуваха в пълен мрак, легнали един срещу друг с кръстосани крака. Раиса попита:

— Имаш ли му доверие?

— На кого?

— На шофьора.

— А ти?

— Не знам.

— Защо питаш?

— От всички, които чуха историята ти, той единствен не зададе никакви въпроси. Сякаш тя не го интересуваше. Тя не му направи такова впечатление като на другите. Стори ми се равнодушен, практичен и безчувствен.

— Не е длъжен да ни помага. И няма да може да ни предаде, а после да се върне спокойно при семейството и приятелите си.

— Може да измисли нещо. Че е имало блокада на пътя. Че сме били заловени. Че се е опитал да ни помогне, но не е могъл да направи нищо.

— Какво предлагаш?

— Като спрем следващия път, да го повалиш на земята, да го вържеш и сам да караш камиона.

— Сериозно ли говориш?!

— Единственият начин да сме сигурни, абсолютно сигурни, е да му отнемем камиона. Да вземем документите му. И животът ни отново ще бъде в нашите ръце, отново ще бъде под контрол. А така сме съвсем безпомощни. Дори не знаем накъде ни кара.

— Но нали ти ме учеше да вярвам в добротата на хората.

— Този човек не е като другите. Изглежда амбициозен. По цели дни превозва луксозни стоки. Сигурно си мисли: искам това, искам онова, трябват ми скъпи фини платове и различни деликатеси. Разбира, че ние му даваме тази възможност. Знае за колко може да ни продаде. И знае цената, която ще плати, ако го заловят с нас.