Том Смит - Дете 44

— Имам нужда от помощта ти.

Същия ден

С треперещи ръце, клекнало насред пътя в пълен мрак, момчето събираше разпиляното пред него зърно. Чуваше рева на моторите и шума на гумите, камионите бяха само на около двеста метра и се приближаваха бързо. Замижа, като се надяваше, че ще го видят. Ами ако се движат прекалено бързо и не успеят да спрат навреме? Чу се скърцане на спирачки. Момчето отвори очи и се обърна, заслепено от ярката светлина на мощните фарове. Вдигна ръце. Камионите спряха, металната броня почти докосваше лицето му. Вратата на кабината се отвори и войникът извика:

— Какво правиш там, по дяволите?

— Торбата ми се скъса.

— Махни се от пътя!

— Баща ми ще ме убие, ако не събера всичкото зърно.

— А аз ще те убия, ако не се махнеш.

Момчето се чудеше какво да прави. Продължи да събира зърната. Чу металическо щракване: беше ли това звук от оръжие? Никога не беше виждал автомат и нямаше представа как щрака предпазител. Изпадна в паника, но продължи да събира зърната в торбата. Нямаше да го застрелят: то беше обикновено момче, което събира разпиляното зърно на пътя. После си спомни разказа на непознатия за убитите деца. Може би тези войници са също такива. Събра последната шепа зърна, грабна торбата и се затича обратно към селото. Камионите го последваха, бяха зад него, надуваха клаксони и го караха да бяга още по-бързо. Чуваше смеха на войниците. Никога през живота си не беше тичало така.

Лев и Раиса се скриха на единственото място, което според тях нямаше да бъде претърсено от войниците — под дъното на каросерията на камионите. Докато момчето отвличаше вниманието им, Лев се промъкна между колелата на втория камион, а Раиса на третия. Тъй като не знаеха колко време ще висят отдолу, може би цял час, Лев бе обвил ръцете им с парчета плат от разкъсаната си риза, за да облекчи болката.

Когато камионите спряха, Лев обви крака около кардана и лицето му плътно се приближи до дървения под на каросерията. Дъските над главата му се огъваха, когато войниците минаваха по тях, за да скочат от камиона. Видя един от тях да кляка, за да завърже връзката на обувката. Само ако се обърнеше, щеше да види Лев. Но войникът се изправи и изтича след другарите си към една от къщите. Не го беше видял. Той полека се обърна, за да види третия камион.

Раиса едновременно се страхуваше, но повече се ядосваше. Планът бе наистина добър, пък и тя не беше измислила нищо по-добро, но сега успехът зависеше изцяло от това дали ще може да се задържи под камиона. Тя не беше обучен войник: не беше прекарала дълги години в тренировки, пълзейки по окопите и прескачайки стени. Нямаше нужната сила за подобно нещо. Ръцете вече я боляха, и то доста силно. Не си представяше как ще се задържи още минута, камо ли цял час. Но отказваше да приеме, че ще ги заловят заради нея, защото няма да ѝ достигнат сили и ще се окаже твърде слаба.

Борейки се с болката и едва не плачейки от безсилие, Раиса разбра, че не може повече да се държи и трябва да се спусне на земята, за да си отпочинат макар и за малко ръцете ѝ. Но дори да си почине, ще издържи само още една-две минути. Времето, през което ръцете ѝ ще могат да я държат, бързо ще намалява и накрая няма да може даже да се набере. Трябва бързо да измисли нещо, за да не разчита на своята сила. Изглежда, трябва да вземе ивици от ризата на Лев и да завърже китките си към кардана. Но това ще помогне, докато камионът е неподвижен. За да се завърже, трябваше да легне на земята. А докато лежи на земята, макар и под камиона, рискуваше да бъде забелязана. Погледна встрани, наляво и надясно, за да разбере къде са войниците. Шофьорът беше останал да пази камиона. Виждаше ботушите му и усещаше дима от цигарата му. Всъщност присъствието му я устройваше. Никой не би заподозрял, че някому ще хрумне да се скрие под камиона. Бавно и внимателно Раиса спусна крака на земята, опитвайки се да не вдига шум. Дори най-малкият звук би я издал. Размота ивиците плат и завърза лявата си китка към кардана, след това започна да връзва и дясната. Трябваше да стегне възела с вече завързаната ръка. Сполучи и доволна от себе си, се канеше да вдигне крака на кардана, когато чу ръмжене. Погледна встрани и срещна погледа на едно куче.

Лев видя, че до третия камион един войник държи на каишки няколко кучета. Той не беше забелязал Раиса, но кучетата я бяха подушили. Лев ги чуваше как ръмжат: тя се намираше на равнището на очите им. Но не можеше да направи нищо. Обърна глава и видя момчето, което им беше помогнало на пътя. То наблюдаваше с интерес от прозореца на къщата си. Лев се спусна на земята, за да вижда по-добре. Войникът с кучетата се канеше да тръгне. Но едно от кучетата се дърпаше и обтягаше каишката, явно бе видяло Раиса. Лев се обърна към момчето. Отново имаше нужда от помощта му. Посочи кучетата. Момчето побърза да изтича от къщи. Лев се възхити на хладнокръвието му, като го видя как безстрашно се приближи до глутницата кучета. Те всички се обърнаха към него и го залаяха. Войникът му извика: