Том Смит - Дете 44

На вратата се почука. Очакваше от МГБ да изпратят лекар, който да удостовери, че е болен. Отвори вратата и видя двама млади офицери.

— Двама затворници са избягали.

Усети тъпата болка да изчезва, докато произнасяше името:

— Лев?

Офицерите кимнаха. Василий вече се чувстваше по-добре.

Същия ден

Те ту бягаха, ту вървяха, като непрекъснато се оглеждаха — скоростта им зависеше от това дали страхът, или изтощението надделяват. Времето беше благосклонно към тях: слаба слънчева светлина и тънки облаци, не беше прекалено горещо в сравнение с жегата във вагона. По слънцето се ориентираха, че е късен следобед, но нямаше как да знаят точното време. Лев не помнеше кога и как е изгубил часовника си и дали не са му го откраднали. Според него имаха най-много четири часа преднина пред охраната. По грубо изчисление скоростта им беше осем километра в час, докато влакът се движеше с не повече от шестнайсет, така че разстоянието между тях в най-добрия случай беше около осемдесет километра. Но охраната може да е забелязала бягството им много по-рано.

Излязоха от гората на открито. Без прикритието на дърветата се виждаха от километри. Нямаха избор, освен да продължат през голата местност. Видяха малка река в долчинката и забързаха към нея. Виждаха вода за първи път от бягството си. Стигнаха до рекичката, коленичиха и започнаха жадно да пият с шепи. След като утолиха жаждата си, се измиха и Лев дори намери сили да се пошегува:

— Поне ще умрем чисти.

Шегата беше неуместна. Не стига че правеха всичко възможно да спрат този човек, а никой не оценяваше усилията им. Трябваше да успеят.

Раиса обърна внимание на раната на Лев, която не се затваряше и кървеше, бяха силно разкъсани кожата и мускулът. Откъснатият ръкав от ризата, с който бяха увили раната, беше прогизнал от кръв. Лев, мръщейки се, свали превръзката.

— Мога да издържа.

— Но силната миризма оставя следа за кучетата.

Раиса излезе от рекичката и отиде до най-близкото дърво. Между два клона висеше паяжина. Тя внимателно промуши пръсти в нея, взе я цялата и я положи върху разкъсаната плът на Лев. Щом докоснеше тънките сребристи нишки, кръвта веднага се съсирваше. Следващите няколко минути тя търсеше други паяжини и също така внимателно ги налагаше върху раната, докато не я покри цялата с копринени нишки. Когато свърши, кръвта вече беше спряла.

Лев предложи:

— Ще вървим по реката докато можем. Дърветата ще ни прикриват отгоре, а водата ще отмива миризмата ни.

Реката беше плитка, в най-дълбоките места стигаше до коляно. Не беше нито достатъчно бърза, нито достатъчно мощна, за да могат да плават или да се носят по течението. Трябваше да вървят. Бяха гладни и изтощени и Лев знаеше, че няма да издържат дълго.

Охраната никак не се тревожеше дали затворниците ще оцелеят, или ще умрат, но бягството беше непростимо. То се оценяваше като подигравка не само срещу охраната, но и срещу цялата система. Които и да бяха затворниците, колкото и да бяха, бягството автоматично ги правеше особено опасни престъпници. Фактът, че Лев и Раиса вече бяха смятани за шпиони, означаваше, че ще бъдат обявени за общосъюзно издирване. Щом влакът спре и охраната забележи оплетения в куките труп, всички затворници ще бъдат преброени. Ще се установи от кой вагон са избягалите и ще започнат да задават въпроси. Ако не получат отговори, може да разстрелят някои от затворниците. Лев се надяваше, че все някой ще прояви разум и веднага ще каже истината. Онези хора вече достатъчно им бяха помогнали. Но дори да признаят, няма гаранция, че няма да застрелят някого за наказание.

Преследването ще започне по железопътната линия. Ще използват кучета. Няколко обучени кучета пътуваха във всеки арестантски влак, и то при много по-добри условия от хората. Ако разстоянието от мястото на бягството им и мястото, където ще започне преследването, беше достатъчно голямо, кучетата трудно ще намерят началото на следата. Те бягаха вече почти цял ден, а преследвачи не се виждаха и чуваха. Лев предполагаше, че точно така се е случило. Това означаваше, че ще уведомят Москва. Ще разширят търсенето. Ще мобилизират камиони и автомобили, евентуалният район на бягството ще бъде разделен на сектори. Ще включат и самолети. Ще информират местните военни и службите на Държавна сигурност, усилията им ще бъдат координирани на национално равнище. Ще ги преследват с усърдие, което далеч надминава професионалния дълг. За главите им ще определят награди. За залавянето им ще бъдат хвърлени неограничени човешки и материални ресурси. Той поне знае как става това. Самият е участвал в такива акции. И това беше единственото им предимство. Лев познаваше отвътре механизмите на подобни операции. Беше обучен от НКВД да действа невидим зад вражеската линия, а сега вражеска линия бяха границите на собствената му страна, която защитаваше през войната. Мащабите на тези преследвания ги правеше трудни за наблюдение и управление. Те бяха централизирани, обхващаха огромна територия и бяха неефикасни. Но най-вече се надяваше, че издирването ще започне съвсем не там, където се намират. Логично би било да се предположи, че Лев и Раиса ще се насочат към най-близката граница, към Балтийското крайбрежие и Финландия. Би било най-лесно да напуснат страната с лодка. Но те вървяха на юг — към самото сърце на Русия, към Ростов. Тук нямаха никакъв шанс да останат на свобода и ги очакваше неизбежно залавяне.