Том Смит - Дете 44

Целият гвоздей беше освободен. Продължавайки да стиска зъба, ако се наложеше да продължи да дълбае, Лев хвана главата на гвоздея, но пръстите кървяха и гвоздеят се изплъзваше. Издърпа ръката си от дупката, избърса я и уви с парче плат от скъсаната риза, преди да опита отново. Мъчейки се да запази хладнокръвие, разклати гвоздея и успя да го издърпа от дъската. Най-после — и третият гвоздей беше в ръката му. Опипа дървото, за да се убеди, че няма други. Седна и издърпа ръката си.

Раиса пъхна ръце в дупката и хвана дъската. Лев дойде на помощ. Трябваше да се убедят, че пътят за бягство е свободен. Дръпнаха заедно. Горният край на дъската се повдигна, но долният остана закован. Лев повдигна единия край колкото можа по-високо. Погледна надолу и видя траверсите. Планът им беше успял. На мястото на дъската сега имаше дупка, широка около трийсет сантиметра и дълга повече от метър, през която едва да се провре човек, но все пак това беше достатъчно.

Дъската можеше да бъде напълно отстранена с помощта на другите затворници. Но опасявайки се, че шумът може да привлече вниманието на охраната, решиха да не опитват. Лев се обърна към затворниците.

— Някои от вас трябва да държат дъската вдигната, докато се промушим през дупката и скочим на траверсите.

Няколко доброволци се намериха незабавно, излязоха напред и хванаха дъската. Лев внимателно прецени отворилата се дупка. Щом се промушат в нея, ще паднат право долу, под влака. Разстоянието от пода на вагона до земята е малко повече от метър, може би метър и половина. Влакът вървеше бавно, но все пак достатъчно бързо падането да е опасно. Не биваше обаче да чакат. Трябваше да скочат сега, докато влакът се движи, докато още е тъмно. На сутринта, когато влакът спре, охраната непременно ще ги види.

Раиса хвана ръцете на Лев.

— Аз ще скоча първа.

Лев поклати глава. Беше виждал чертежи на арестантските вагони. Бяха изправени пред още едно препятствие: последен капан за затворниците, опитващи се да избягат по този начин.

— Отдолу, на последния вагон, има ред висящи куки. Ако скочим веднага и изчакаме, при преминаването на последния вагон куките ще се забият в нас и ще ни повлекат с влака.

— Не можем ли да ги избегнем? Да се претърколим настрани?

— Те са стотици, висят на жици. Няма начин да се промъкнем. Ще се закачим.

— И какво да правим? Не можем да чакаме влакът да спре.

Лев огледа двата трупа. Раиса стоеше до него, недоумявайки какво смята да прави. Той обясни:

— Когато паднеш на земята, ще хвърля след теб единия от труповете. Надявам се да падне някъде близо до теб. Но където и да падне, ще допълзиш до него. И ще се подпъхнеш под него. Когато премине последният вагон, куките ще закачат трупа и ще го повлекат след себе си. А ти ще си свободна.

Издърпа труповете близо до разхлабените дъски и попита:

— Искаш ли аз да скоча пръв? Ако не успея, ще останеш тук. Всяка друга смърт е за предпочитане пред тази да бъдеш влачена от влака.

Раиса поклати глава.

— Планът е добър. Той ще успее. Тръгвам първа.

Докато тя се приготвяше, Лев продължаваше да я инструктира:

— Влакът се движи бавно. Падането ще е болезнено, но не твърде опасно. Когато паднеш, не забравяй да се претърколиш. Ще хвърля след теб единия труп. Няма да имаш много време…

— Всичко разбрах.

— Трябва да допълзиш до тялото. И да легнеш под него. Да се увериш, че не стърчат ръцете или краката ти. Само една кука да се забие в теб, ще те повлече.

— Лев, всичко разбрах.

Раиса го целуна. Трепереше.

Промуши се през дупката в дъските. Краката ѝ висяха. Пусна се и падна, изчезна от погледа. Лев грабна първото тяло, провря го през дупката, то падна на траверсите и изчезна.

Раиса се приземи тромаво и се удари силно, но успя да се претърколи. Замаяна, остана да лежи за миг. Губеше време. Вагонът с Лев беше вече далеч. Видя хвърленото тяло и запълзя към него. Огледа се. До края на влака оставаха само три вагона. Но не виждаше никакви куки. Може би Лев грешеше. Оставаха два вагона. Раиса все още не бе стигнала до трупа. Запълзя нататък. Само вагон я делеше от края на влака. Оставаха само метри до преминаването на последния вагон над нея и тя видя куките — стотици куки, закрепени на жици на различна височина. Покриваха цялата ширина на вагона, беше невъзможно да бъдат избегнати.

Раиса се привдигна и запълзя отново колкото можеше по-бързо. Най-сетне стигна до трупа. Той лежеше с лицето надолу, най-близо до нея беше главата. Нямаше време да го обърне, затова се обърна тя, повдигна тялото и изпълзя под него, като намести главата си под неговата. Лице в лице с нападателя си, втренчила поглед в мъртвите му очи, тя се сви колкото можа.