Том Смит - Дете 44

Нови правила, нов свят.

Той им даде обувките си и в замяна получи чифт скъсани.

Влакът спря. От всички вагони се понесоха викове за вода. Но никой не обръщаше внимание на затворниците, имитираха ги и им се подиграваха:

Вода! Вода! Вода!

Като че ли в молбата им имаше нещо досадно. Почти цялата охрана се беше струпала около техния вагон. Отвориха вратата и заповядаха на всички да останат по местата си. Охраната извика онези петимата. Те скочиха от пейката като хищни животни, пробивайки си път през затворниците, и слязоха от влака.

Нещо разтревожи Раиса. Тя наведе глава, дишаше тежко. След малко ги чу да се връщат. Застина в очакване, наблюдавайки мъжете, които се качваха обратно във вагона. И петимата не сваляха погледи от нея.

Същия ден

Раиса побутна Лев.

— Лев.

Чуваше ги да се приближават, като си проправяха път в претъпкания вагон през насядалите по пода затворници.

— Лев, чуй ме, в беда сме.

Той не помръдна, като че ли не разбра и не долови опасността.

— Лев, моля те, умолявам те.

Отговор нямаше. Тя стана и се обърна с лице към приближаващите мъже. Какво друго можеше да направи? Лев остана свит на пода до нея. Планът ѝ беше прост: да се съпротивлява колкото може.

Главатарят, най-високият измежду петимата, пристъпи напред и я сграбчи за ръката. Очаквайки нещо подобно, тя се опита да го удари в окото със свободната си ръка. Ноктите ѝ, неподрязани и мръсни, се забиха в кожата му. Можеше да му извади окото. Тази мисъл се мярна в главата ѝ, но тя успя само да го одраска. Мъжът я тръшна на пода. Без малко да падне върху един от затворниците, ако той не се беше отместил. Това не беше тяхната битка и нямаше кой да ѝ помогне. Можеше да разчита само на себе си. Усети, че не може да се мръдне — някой я държеше за глезена. Подхванаха я и други ръце, вдигнаха я и я обърнаха по гръб. Един от мъжете коленичи, хвана ръцете ѝ и ги притисна към пода, а главатарят разтвори краката ѝ. Държеше парче дебела назъбена стомана, приличащо на огромен зъб.

— След като те чукам, ще те чукам с това.

Размаха парчето стомана, което, както се досети Раиса, току-що му беше дадено от охраната. Без да може да се помръдне, тя обърна глава към Лев. Но той беше изчезнал.

Мислите на Лев се откъснаха от гората, котката, селото и по-малкия му брат. Жена му беше в опасност. Опитваше се да прецени ситуацията и недоумяваше защо го пренебрегват. Най-вероятно на тези хора им бяха казали, че той не е на себе си и няма да окаже съпротива. Но той успя да се изправи на крака, без те да му обърнат внимание. Главатарят разкопчаваше панталона си. Когато забеляза, че Лев стои изправен, ги делеше само една ръка разстояние.

Главатарят се подсмихна презрително, обърна се рязко и го удари в лицето. Лев не се наведе, нито се прикри, мълчаливо прие удара и рухна на пода. Лежеше на дъските с разцепена устна и чу как се засмяха криминалните. Нека се смеят. Болката му се отрази добре, помогна му да се концентрира. Бяха прекалено самоуверени и неподготвени — силни, здрави, но неумели. Престори се, че не е дошъл на себе си след удара. Изправи се бавно с гръб към тях, представяйки се за лесна плячка. Чу някой да тръгва към него, хванал се на въдицата. Погледна през рамо и забеляза главатаря да се спуска към него, замахвайки с желязото с намерението да го довърши.

Лев направи крачка встрани с такава бързина и лекота, които изненадаха бандита. Преди да запази равновесие, Лев го удари с юмрук в гърлото и той изхриптя. Хвана ръката му, изви я, изтръгна желязото и го заби отстрани в мускулестия му врат. Заби го отново, разрязвайки сухожилия, вени и артерии. Издърпа оръжието си, а главатарят се строполи, опитвайки се да затисне зейналата рана на шията.

Най-близкият член на бандата пристъпи напред с протегнати ръце. Лев му позволи да го хване за шията и заби острието в корема му през ризата, дръпна нагоре и настрани. От гърлото на мъжа се чу клокочене, но Лев продължи да върти желязото в раната, разкъсвайки кожа и мускули. Ръцете на бандита се разхлабиха и той пусна Лев, тъпо взирайки се в кървящия си корем, преди да се свлече на пода.

Лев се обърна към останалите трима. Те бяха загубили всякакъв интерес към него. Каквато и сделка да са им предложили, не си струваше битката. Може би им бяха обещали по-добра храна в лагера или по-лека работа. Единият от тях, възприел това като възможност да заеме мястото на главатаря, забързано заговори:

— Ние не сме се карали с теб.