Том Смит - Дете 44

Придружена от офицера от охраната, който я държеше здраво за ръка, Раиса излезе от помещението за обработка на затворниците на перона, но не я качиха на влака. Отведоха я встрани, където изчака всички да бъдат натоварени във вагоните, превозвали по-рано добитък, а сега пригодени за затворниците, заминаващи за ГУЛАГ. Перонът, макар и част от Казанската гара, беше построен така, че всичко да остава скрито от очите на обикновените пътници. От мазето на Лубянка до гарата закараха Раиса в черен камион с надпис: ПЛОДОВЕ И ЗЕЛЕНЧУЦИ. Тя разбираше, че това не е жестока шега от страна на държавата, а опит да се скрие истината за мащабите на арестите. Имаше ли човек в страната, който да не познава някой арестуван? Въпреки това секретността се спазваше строго, сложна шарада, която не заблуждаваше никого.

Можеше да се предположи, че на перона имаше няколко хиляди затворници. Набутваха ги във вагоните, сякаш охраната се опитва да счупи някакъв рекорд, натиквайки стотици души там, където биха могли да се поберат не повече от трийсет-четирийсет. Но как можа да забрави — правилата на стария свят вече не важеха. Това беше новият свят с нови правила и място за трийсет сега беше за триста. Хората нямаха нужда от свободно пространство. В новия свят пространството беше ценна стока, която не може да се прахосва безразборно. Превозваха хора като, да речем, зърно: товари вагона догоре и очаквай загуби от пет процента.

Сред тези хора от всички възрасти, някои в добре ушити дрехи, но повечето в окъсани дрипи — мъжа ѝ го нямаше. Според правилата разделяха семействата в лагерите, изпращаха ги в противоположни краища на страната. Системата се гордееше с това, че руши връзките и привързаностите. Единственото, което имаше значение, оставаше взаимоотношението на човека с държавата. Раиса беше преподавала този урок на учениците си. Предполагайки, че ще изпратят Лев в друг лагер, тя се изненада, когато охраната я задържа на перона и ѝ нареди да чака. Бяха я накарали да чака на перона и преди, когато ги откарваха във Волск. Това бе особена черта на Василий, на когото, изглежда, доставяше удоволствие да гледа унижението на хората. Не му беше достатъчно, че страдат. Той искаше място на първия ред.

Изведнъж видя да се приближава Василий, който водеше някакъв прегърбен старец. Когато почти стигнаха до нея, позна в този човек мъжа си. В пълно недоумение гледаше Лев, стъписана от промяната в него. Изглеждаше немощен, като състарен с десетина години. Какво му бяха причинили? Олюля се, когато Василий го пусна. Раиса го подхвана и го погледна в очите. Той я позна. Тя го погали по лицето, докосна челото му:

— Лев?

Трябваше да положи усилие, за да отговори, устните му затрепериха, докато се опитваше да промълви думата.

— Раиса.

Тя се обърна към Василий, който наблюдаваше сцената. Ядоса се на себе си, че от очите ѝ бликнаха сълзи. Той искаше точно това. Избърса ги. Но те не спираха.

Василий остана разочарован. Не защото не беше получил онова, което искаше. Винаги го получаваше, дори и повече. Но беше очаквал, че моментът на триумфа ще му достави по-голямо удоволствие. Обърна се към Раиса:

— Обикновено разделят съпрузите. Но аз помислих, че ви се иска в това пътуване да сте заедно, малка проява на щедростта ми.

Разбира се, произнесе думите с ирония, злобно, но те заседнаха в гърлото му и не му донесоха задоволство. Изведнъж осъзна, че изглежда жалък. Заради липсата на съпротива. Този човек, когото мразеше толкова отдавна, сега беше слаб, пребит и безволев. Вместо да се чувства победител, той разбра, че нещо в него се е прекършило. Отказа се от подготвената реч и се вторачи в Лев. Какво беше това чувство? Нима изпитва някаква привързаност към бившия си началник? Самата мисъл му се стори смехотворна: той го мразеше с цялата си душа.

На Раиса беше познат този поглед на Василий. Омразата му не беше професионална; тя се бе превърнала в обсебеност, в натрапчива идея подобно на това как несподелена любов се сменя с някакъв кошмар, с нещо ужасно и грозно. Макар да не изпитваше ни най-малко съжаление към него, предположи, че и у него някога може би е имало нещо човешко. Василий даде знак на охраната и той ги поведе към влака.

Раиса помогна на Лев да се качи. Бяха последните затворници, натъпкани във вагона. Вратата с грохот се затвори след тях. Тя усети стотици очи, устремени към тях в мрака.

Василий стоеше на перона с ръце на гърба.

— Направено ли е необходимото?