Том Смит - Дете 44

Охраната кимна.

— Те няма да стигнат живи до местоназначението.

12 юли

Раиса и Лев се бяха свили в задната част на вагона и седяха тук, откакто се бяха качили във влака предишния ден. Качиха се последни и бяха принудени да се задоволят с единственото останало свободно място. Най-удобните груби дървени пейки край стените на вагона на три нива отдавна бяха заети. На тези пейки, широки малко повече от трийсет сантиметра, лежаха един до друг по трима души, толкова близо, все едно че правеха любов. Но нямаше нищо сексуално в тази ужасяваща близост. Единственото място, което Лев и Раиса намериха, беше близо до дупка с размерите на юмрук в дъсчения под — тоалетната за целия вагон. Нямаше преграда и хората нямаха избор, освен да ходят по нужда под погледите на всички. Лев и Раиса седяха на една стъпка от дупката.

В началото, в тази воняща тъмнина, Раиса изпита неконтролируем гняв. Деградацията беше не само несправедлива и кошмарна, тя беше странна като резултат от преднамерена злоба. Ако отиваха в лагерите да работят, защо ги превозваха така, сякаш отиваха на разстрел? Но после с усилие на волята прогони тези мисли: възмущението няма да им помогне да оцелеят. Трябваше да се приспособи. Непрекъснато си повтаряше:

Нов свят, нови правила.

Не можеше да сравнява сегашното им положение с миналото. Затворниците нямаха права и не биваше да имат очаквания.

Без да имат възможност да погледнат навън, Раиса се досещаше, че е минало обяд. Нажеженият от слънцето железен покрив на вагона безмилостно напичаше стотиците тела, времето сякаш помагаше на охраната да ги наказва. Влакът пълзеше толкова бавно, че през цепнатините на дървените стени не проникваше ветрец. Дори да подухваше, усещаше се само от онези, които имаха късмета да седят на пейките.

Раиса успя да потисне гнева си и непоносимите задух и миризма станаха по-търпими. Да оцелееш, означаваше да се нагодиш. Но един от затворниците бе решил да не се примирява с новите правила. Раиса нямаше представа кога е умрял: мъж на средна възраст. Беше починал тихо и неусетно, без да привлича вниманието, така че никой нищо не забеляза, а дори да беше, би предпочел да премълчи. Миналата вечер, когато влакът спря и всички слязоха да пият вода, някой извика, че има мъртвец. Минавайки покрай тялото, Раиса си помисли, че е решил, че този нов свят не е за него. Беше се предал, беше се изключил като износена машина — причина за смъртта: безнадеждност, незаинтересуваност от живота. Ако това е новият живот, не си заслужава да оцелееш на всяка цена. Трупът беше изхвърлен от вагона, търкулна се надолу по склона и изчезна от погледите им.

Раиса се обърна към Лев. През по-голямата част от времето той спеше, отпуснал се върху нея като дете. Когато беше буден, изглеждаше спокоен, явно не се чувстваше неудобно, нито се гневеше, мислите му бяха някъде далеч, челото му браздяха дълбоки бръчки, сякаш се опитваше да осмисли нещо много важно. Прегледа тялото му за следи от мъчения и откри огромна синина на ръката му. А също червени ивици около китките и глезените. Връзвали са го. Нямаше представа през какво е преминал, но очевидно страдаше повече от психологически и химически травми, отколкото от рани и изгаряния. Погали го по главата, вдигна ръката му и я целуна. Можеше да му предложи само това лечение. Нахрани го с парче черен хляб и сушена, осолена риба, каквото им бяха дали. Рибата беше поръсена с малки кристалчета сол и някои от затворниците я държаха в ръце и не се решаваха да я изядат, като нямаше вода. Жаждата беше по-страшна от глада. Раиса, доколкото можа, я отърси от солта, преди да я разкъса на малки парченца и да нахрани Лев.

Той седна и проговори за първи път, откакто се бяха качили във влака, думите му едва се долавяха.

Раиса се наведе и напрегна слух, за да го чуе.

— Оксана беше добра майка. Обичаше ме. Аз ги изоставих. Предпочетох да не се върна. Малкият ми брат винаги искаше да играем на карти. А аз все повтарях, че съм много зает.

— Кои са те, Лев? Коя е Оксана? Кой е брат ти? За кого говориш?

— Майка ми не им позволи да вземат църковната камбана.

— Анна ли? Говориш за Анна?

— Анна не ми е майка.

Раиса облегна главата му на гърдите си, опасявайки се да не е полудял. Огледа вагона и усети, че безпомощността му ги прави лесна мишена.

По-голямата част от затворниците бяха твърде наплашени, за да представляват някаква заплаха, с изключение на петимата мъже, седнали на висока пейка в далечния ъгъл. За разлика от другите, те явно не изпитваха страх, чувствайки се в този свят като в свои води. Раиса предполагаше, че са професионални престъпници с присъди за кражби или грабежи, получили далеч по-меки присъди от политическите затворници: учители, медицински сестри, лекари, писатели и балерини. Затворът беше за тях родна и обичайна среда. Те, изглежда, разбираха правилата на този свят по-добре, отколкото на нормалния. Превъзходството им се дължеше не само на очевидната физическа сила; тя забеляза, че охраната им дава известна власт. С тях разговаряха като с равни или почти равни, като мъже с мъже. Другите затворници се страхуваха. Отстъпваха им път. Те можеха да стават от пейката, да използват тоалетната и да си носят вода, без да изгубят ценното си място. Никой не се осмеляваше да го заеме. Поискаха обущата от един мъж, когото със сигурност не познаваха. Когато той ги попита защо, равнодушно му обясниха, че са изгубени на карти. Раиса беше благодарна, че мъжът не се опита да протестира.