Том Смит - Дете 44

Накрая Анна се обърна, очите ѝ бяха зачервени, попита:

— Как се казваш?

Той не отговори. Не помнеше името си.

— Къде живееш?

Отново не отговори, защото не знаеше.

— Как се казва баща ти?

Главата му беше празна.

— Можеш ли да намериш пътя към къщи?

Не знаеше къде е домът му. Анна продължи да го разпитва:

— Разбираш ли защо си тук?

Той поклати глава.

— Трябваше да умреш, за да живее той. Разбираш ли?

Не разбираше. Тя каза:

— Но ние не можахме да спасим сина си. Умря, докато мъжът ми беше на лов. И тъй като той е мъртъв, ти си свободен да си отидеш.

Свободен да отиде къде? Не знаеше къде. Не знаеше откъде е дошъл. Не знаеше нищо за себе си. Главата му беше празна.

Анна се изправи, приближи се и му подаде ръка. Той едва се привдигна, слаб и замаян. Колко време прекара в чувала? И колко дълго бяха го носили? Струваше му се, че са минали дни. Ако не хапне нещо веднага, ще умре. Тя му даде чаша топла вода. От първата глътка му прилоша, но втората беше по-добре. Тя го изведе от стаята и седнаха на една пейка, завити с няколко одеяла. Изтощен, той заспа, облегнал глава на рамото ѝ. Когато се събуди, Степан беше дошъл при тях.

— Готово е.

Влязоха в стаята, но тялото на момчето го нямаше. На огъня в голямо гърне вреше нещо. Анна го заведе за ръка до огнището и той пое паницата, която Степан беше напълнил догоре. Гледаше вдигащата пара супа: по повърхността плаваха натрошени жълъди, бели кокалчета от пръсти и късове месо. Степан и Анна го гледаха. Степан каза:

— Ти трябваше да умреш, за да живее синът ни. Но тъй като той умря, ще живееш ти.

Предлагаха му собствената си кръв и плът. Предлагаха му сина си. Поднесе супата към носа си. Не беше хапвал нищо толкова дълго, че устата му се напълни със слюнка. Инстинктът взе надмощие и той потопи лъжицата в супата.

Степан започна да обяснява.

— Утре заминаваме за Москва. Тук ще загинем. Аз имам чичо в града, който ще ни помогне. Това трябваше да е последното ни ядене преди пътуването. Тази храна трябваше да ни стигне, за да се доберем до града. Можеш да дойдеш с нас. А можеш да останеш тук и да се опиташ да намериш дома си.

Трябваше ли да остане тук, без да има представа кой е и къде се намира? Ами ако никога не си спомни? Ако нито един спомен не се върне? Кой ще се грижи за него? Какво ще прави? Или трябва да тръгне с тези хора? Те са добри. Имат храна. Имат план как да оцелеят.

— Искам да дойда с вас.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Аз се казвам Степан. Жена ми е Анна. Ти как се казваш?

Не можеше да си спомни никакво име. Освен името, което беше чул преди малко. Можеше ли да го каже? Дали няма да се разсърдят?

— Казвам се Лев.

11 юли

Поведоха Раиса към редица от маси, зад всяка от които седяха по двама офицери. Единият проверяваше документите, другият претърсваше затворника. Без разлика между мъже и жени: претърсваха ги заедно, грубо и безцеремонно. Нямаше начин да разбереш на коя маса са твоите документи. Бутнаха Раиса към една от масите, после към друга. Беше минала процедурата толкова бързо, че документите ѝ още не бяха готови. Ядосан, мъжът от охраната я отведе встрани, за да не пречи. Тя беше единственият затворник със своя собствена охрана, избегнал първата част от процедурата. Липсващите документи съдържаха описание на извършеното престъпление и присъдата. Наоколо затворниците изслушваха безучастно в какво са виновни: в АСА, КРРД, ШП, КРП, СОЕ или СВЕ 1 1 АСА — антисъветска агитация, КРРД — контрареволюционна дейност, ШП — шпионаж, КРП — контрареволюционна пропаганда, СОЕ — социално опасен елемент, СВЕ — социално вреден елемент. — Б.р. , неразбираеми съкращения, които определяха останалата част от живота им. Присъдите се произнасяха с професионално безразличие:

Пет години! Десет години! Двайсет и пет години!

Но тя би трябвало да прости на охраната нейните безсърдечие и грубост: те работеха извънредно, потокът от хора беше нескончаем, налагаше се да обработват огромен брой затворници. Реакцията на почти всички при произнасянето на присъдата бе еднаква: не можеха да повярват. Беше ли истина всичко това? Беше като лош сън, сякаш бяха изтръгнати от реалния свят и запратени в съвсем нов и непознат, чиито условия не познаваха. На какви закони се подчинява това място? С какво се хранят хората? Позволяват ли им да се мият? С какво се обличат? Имат ли някакви права? Те приличаха на новородени, които няма кой да защити и да ги научи на новите правила.